Елена трепна, усетила втренчения му поглед.
— Има ли баня, където бих могла?…
Стефан кимна към вратата. Тя свали сакото му, подаде му го и без да го поглежда, влезе вътре.
8
Елена влезе в банята замаяна и вцепенена, но изпълнена с благодарност. Излезе оттам гневна.
Не можеше да си обясни тази трансформация на чувствата. Но докато миеше издраното си лице и рамене, раздразнена от липсата на огледало и от факта, че бе оставила чантата си в спортната кола на Тайлър, емоциите й отново оживяха. И това, което я изпълваше, бе гняв.
Да върви по дяволите Стефан Салваторе. Беше толкова студен и овладян дори докато спасяваше живота й. Да вървят по дяволите неговата любезност и галантност. Майната им и на високите и дебели стени, които бе издигнал около себе си.
Измъкна останалите фиби от косата си и ги използва, за да пристегне разкъсаната предна част на роклята. След това прокара набързо през разпуснатата си коса украсения гребен от слонова кост, който бе намерила на мивката. Излезе от банята с високо вирната брадичка и присвити очи.
Той не си беше облякъл сакото. Стоеше край прозореца по белия пуловер, с наведена глава, напрегнат и очакващ. Без да вдигне глава, посочи към тъмния кадифен плат, метнат върху облегалката на стола.
— Можеш да се наметнеш с това.
Беше дълга до земята пелерина с качулка, мека и плътна.
Елена обви тежката материя около раменете си. Но подаръкът не смекчи гнева й. Забеляза, че Стефан не приближи до нея, дори не я погледна, докато й говореше.
Съвсем съзнателно реши да нахлуе в личното му пространство. Обви се по-плътно с пелерината и дори в този напрегнат момент изпита особено чувствено усещане за начина, по който меките гънки падаха около тялото й и се влачеха по пода. Приближи до него и огледа тежкия махагонов скрин до прозореца.
Върху него лежеше зловещо изглеждащ кинжал с дръжка от слонова кост и красива ахатова чаша, обкована със сребро. Имаше още и златно кълбо с нещо като диск с числа, както и няколко пръснати златни монети.
Елена взе една от монетите отчасти поради любопитство, но и донякъде защото знаеше, че ще го притесни, задето рови из вещите му.
— Какво е това?
Той замълча за миг, преди да отговори, сетне каза:
— Златен флорин. Монета от Флоренция.
— А това какво е?
— Германски часовник медальон. От края на петнадесети век — добави разсеяно. — Елена…
Тя протегна ръка към малкото желязно ковчеже с подвижен капак.
— Ами това? Отваря ли се?
— Не. — Той притежаваше рефлекси на котка. Ръката му се стрелна към капака на ковчежето и го затисна. — Това е лично — изрече с напрегнат глас.
Момичето забеляза, че ръката му се допря до украсения железен капак, но без да докосне нейната. Тя вдигна пръсти и той тутакси се отдръпна.
Внезапно надигналият се в гърдите й гняв я заслепи и тя избухна.
— Внимателно! — Очите й мятаха гневни мълнии. — Не ме докосвай, защото можеш да се заразиш с нещо.
Той се извърна към прозореца.
Елена също се отдалечи и пристъпи към средата на стаята. Усещаше, че той следи изпитателно отражението й в прозореца. Изведнъж осъзна каква гледка представлява в този момент със светлорусата си коса, разпиляна по тъмната пелерина, притиснала с бялата си ръка кадифения плат към гърлото. Гневна принцеса, кръстосваща из кулата си.
Наклони глава, за да огледа капандурата на тавана и чу как той тихо, но отчетливо си пое дъх. Когато се извърна, погледът му бе впит в откритата й шия. Изразът на очите му я смути, но в следващия миг лицето му се скова и отново издигна преградата около себе си.
— Мисля — заговори Стефан, — че е по-добре да те заведа у вас.
В този миг изпита желание да го нарани, да го накара да се почувства така зле, както се чувстваше и тя. Но искаше и да узнае истината. Беше изморена от тази игра, изморена от интригите и напразните опити да отгатне мислите на Стефан Салваторе. Изпита ужас и едновременно с това прекрасно облекчение, когато чу гласът й да изрича думите, които отдавна мислеше.
— Защо ме мразиш?
Той се втренчи в нея, за миг сякаш изгубил способността да говори.
— Не те мразя — промълви накрая.
— Напротив, мразиш ме — настоя Елена. — Зная, че е… невъзпитано да го казвам, но не ме е грижа. Осъзнавам, че би трябвало да съм ти благодарна, задето ме спаси тази вечер, но и за това не ми пука. Не съм те молила да ме спасяваш. Дори изобщо не знам защо се появи на гробището. И определено не разбирам защо го направи, имайки предвид чувствата ти към мен.