— Няма ли никакви други белези по нея? — остро попита Стефан. Проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в къщата и Елена го погледна, изненадана от тона му.
— Не — поклати глава Мередит. — Разбира се, една котка не би могла да разкъса дрехите й, но Дик може и да го е сторил. О, и езикът й е ухапан.
— Какво? — изуми се Елена.
— Много лошо нахапан. Текло е доста кръв и много я боли, като говори.
Като чу това, Стефан се скова.
— Тя даде ли някакво обяснение за случилото се?
— Беше изпаднала в истерия — поясни Мат. — Наистина не беше на себе си, говореше някакви безсмислици. Не спираше да повтаря за някакви очи и черна мъгла и че не можела да помръдне — тъкмо заради това лекарят смята, че е имала халюцинация. Но доколкото успяхме да разберем, с Дик Картър са били в полунощ в разрушената църква до гробището и нещо се е появило и я нападнало.
— Не е нападнало Дик — вметна Бони, — което само по себе си е проява на вкус. Полицаите го открили припаднал на пода на църквата. Не си спомнял нищо.
Но Елена почти не чу последните думи. Със Стефан ставаше нещо наистина ужасно. Не разбираше откъде го знае, но бе сигурна. Той се скова, докато Мат говореше, а сега, въпреки че не помръдваше, тя усещаше как ги разделя огромно разстояние, все едно двамата се намираха на противоположните страни на заледено езеро, чиято повърхност започваше да се пропуква.
— В църквата ли, Мат? — изрече той със същия трудно овладян глас, с който бе говорил преди малко в стаята си в пансиона.
— Да, в полуразрушената църква — кимна Мат.
— И си сигурен, че тя твърди, че е била вътре точно в полунощ?
— Не би могла да е сигурна, но трябва да е било приблизително тогава. Ние я открихме малко след полунощ. Защо?
Стефан не каза нищо. Елена усещаше как пропастта помежду им се увеличава.
— Стефан — прошепна момичето. — Стефан, какво става? — додаде на глас с отчаяние.
Той поклати глава. Не се отдалечавай от мен, помисли си тя, но той дори не я погледна.
— Тя ще живее ли? — попита рязко.
— Лекарят каза, че няма сериозни наранявания — отвърна Мат. — Никой не допуска, че може да умре.
Стефан кимна кратко, сетне се извърна към Елена.
— Трябва да вървя. Вече си в безопасност.
Тя улови ръката му, когато той понечи да тръгне.
— Разбира се, че съм в безопасност. Благодарение на теб.
— Да — кимна той, но очите му бяха безжизнени. Замъглени и далечни.
— Обади ми се утре. — Тя стисна ръката му, опитвайки се да му покаже чувствата си под любопитните погледи на всички тези хора. Искаше да го накара да разбере.
Той сведе безизразния си поглед към ръцете им, после бавно вдигна очи към лицето й. И тогава, най-после, стисна пръстите й в отговор.
— Да, Елена — прошепна, с очи, впити в нейните. И в следващата минута вече го нямаше.
Тя пое дълбоко дъх и се обърна към препълнената с хора стая. Леля й Джудит продължаваше да се суети около нея, а погледът й бе фиксиран върху крайчеца на разкъсната рокля на племенницата й, която се виждаше под пелерината.
— Елена — прошепна жената, — какво се случи? — Погледна към вратата, от която Стефан току-що бе излязъл.
В гърлото на девойката се надигна истеричен смях, но тя го потисна.
— Стефан не го е направил — рече. — Стефан ме спаси. — Усети как лицето й става каменно, когато погледна към полицая, застанал зад леля Джудит. — Беше Тайлър Смолуд…
9
Тя не беше преродената Катрин.
Докато караше обратно към пансиона в лилаво-сивкавия здрач на настъпващото утро, Стефан мислеше за това.
Каза го и на нея и това бе самата истина, но чак сега осъзнаваше колко дълго и упорито бе мислил, за да стигне до това заключение. От седмици следеше нащрек всяко дихание, всяко движение на Елена и анализираше всяка разлика.
Косата й беше един или два нюанса по-светла от тази на Катрин, а веждите и миглите — по-тъмни. На Катрин бяха почти сребристи. Освен това Елена бе по-висока от Катрин поне с десет пръста. Движенията й бяха много по-свободни и непринудени, може би защото момичетата от този век се чувстваха много по-удобно в телата си.
Дори очите й, онези очи, които още първия ден го бяха омагьосали, не бяха същите. Очите на Катрин обикновено бяха разширени с учудения израз на дете, откриващо света, или сведени почтително надолу, както подобаваше на благоприлична девица от петнадесети век. А очите на Елена посрещаха без смущение чуждите, гледаха спокойно и прямо, без да трепнат. И понякога се присвиваха с решителност или предизвикателност по начин, неприсъщ за Катрин.