— Но ти не си го направил. Не мога да повярвам, че си го направил… Стефан.
— Не зная — грубо рече той. — Какво друго обяснение би могло да има? Освен това взех кръв от онзи старец под моста в онази нощ, когато ти и приятелките ти побягнахте от гробището. Бих се заклел, че не съм взел толкова кръв, че да му навредя, но той едва не умря. И бях и при двете нападения, срещу Вики и Танър.
— Но ти не си спомняш да си ги нападал — с облекчение му напомни девойката. Идеята, започнала да се оформя в съзнанието й, сега й се струваше все по-вероятна.
— Какво значение има това? Кой друг би го направил, ако не съм аз?
— Деймън — промълви Елена.
Той трепна и тя видя как раменете му отново се стегнаха.
— Хубава мисъл. Отначало и аз се надявах, че подобно обяснение е възможно. Че е бил някой друг, някой като брат ми. Но прерових съзнанието си и не открих нищо, ничие друго присъствие. Най-простото обяснение е, че аз съм убиец.
— Не, ти не разбираш — възрази тя. — Нямах предвид, че някой като Деймън е направил това, което видяхме. Искам да кажа, че Деймън е тук, във Фелс Чърч. Аз го видях.
Стефан се втренчи смаяно в нея.
— Трябва да е бил той. — Елена пое дълбоко дъх. — Видях го два пъти, може би три пъти. Стефан, ти току-що ми разказа една дълга история, а сега аз трябва да ти кажа нещо.
Стегнато и бързо тя му разказа за случилото се в гимнастическия салон и в къщата на Бони. Устните му се свиха, образувайки бяла линия, когато стигна до момента, в който Деймън се бе опитал да го стори. Бузите й пламнаха, когато си припомни своя отклик и как едва не му бе позволила да я покори. Но не скри нищо от Стефан.
Разказа му за гарвана и другите странни неща, които се бяха случили, откакто се бе завърнала от Франция.
— И, Стефан, аз мисля, че тази вечер Деймън е бил в Къщата на духовете — завърши тя. — Малко след като си се почувствал замаян в предната стая, някой мина покрай мен. Беше маскиран като… като Смъртта — в черна роба с качулка и лицето му не се виждаше. Но нещо в движенията му ми се стори познато. Беше той, Стефан. Деймън беше там.
— Но това все още не обяснява предишните случаи с Вики и стареца. Аз наистина взех кръв от стареца. — Гласът на Стефан бе напрегнат, сякаш се боеше да се надява.
— Но ти самият каза, че не си взел толкова кръв, че да му навредиш. Стефан, кой знае какво се е случило с възрастния мъж, след като си го оставил? Какво по-лесно за Деймън от това да го нападне? Особено след като дълго време те е наблюдавал, може би е приел някаква форма…
— Гарван например — промърмори Стефан.
— Да, гарван. А колкото до Вики… Стефан, ти каза, че вие можете да обърквате по-слабите умове, да ги завладявате. Не е ли възможно точно това да прави Деймън с теб? Да е завладял съзнанието й, както ти можеш да завладееш човешкото?
— Да, и да скрие присъствието си от мен. — В гласа му се долови нарастващо вълнение. — Затова той не отвърна на призивите ми. Искал е…
— Искал е точно това — да се съмняваш в себе си, да си мислиш, че си убиец. Но това не е вярно, Стефан. О, Стефан, вече го знаеш и сега няма от какво повече да се страхуваш. — Тя се изправи, изпълнена с радост и огромно облекчение. Все пак в тази ужасна нощ се бе случило и нещо прекрасно.
— Затова се държеше на разстояние от мен, нали? — възкликна тя и протегна ръце към него. — Защото си се боял от това, което можеш да направиш. Но вече няма защо да се страхуваш.
— Няма ли? — Отново дишаше учестено и се взираше в протегнатите й ръце сякаш бяха отровни змии. — Ти мислиш, че няма причина да се страхувам? Деймън може и да е нападнал онези хора, но той не контролира мислите ми. А ти не знаеш какво си мисля за теб.
— Ти не искаш да ме нараниш — с твърд и уверен глас заяви Елена.
— Не искам ли? Имало е мигове, когато съм те наблюдавал на публични места и едва съм се удържал да не те докосна. Когато толкова силно копнеех за бялото ти гърло, за грациозната ти бяла шия с едва различимите сини вени под кожата… — Погледът му бе впит в шията й по начин, който й напомни за очите на Деймън и тя усети как сърцето й бясно заби. — Имаше моменти, когато исках да те сграбча и да ти се нахвърля там, пред всички в училището.
— Няма нужда да ме насилваш — рече Елена. Сега усещаше туптенето на пулса си навсякъде — в китките, в лакътните си ямки и… в гърлото. — Аз взех решение, Стефан — каза нежно тя, без да откъсва поглед от очите му. — Искам го.