— А ти ще знаеш, така ли?
Деймън отпусна ръце и по устните му отново пропълзя усмивка.
— О, да.
Стефан изпита желание да се нахвърли отгоре му, да изтрие тази красива арогантна усмивка, да разкъса гръкляна на брат си.
— Ти си прав за едно — изрече с трудно овладян глас. — Тя е силна. Достатъчно силна, за да се пребори с теб. А сега, когато знае какъв си, ще го направи. Всичко, което Елена изпитва към теб в момента, е единствено отвращение.
Деймън повдигна вежди.
— Така ли? Е, ще видим. Може би твоята невинна девица ще открие, че мракът е по-притегателен за нея от бледия здрач. Аз поне признавам своята природа. Но се тревожа за теб, малки братко. Изглеждаш слаб и недохранен. А тя е доста голямо предизвикателство, нали?
Убий го, шепнеше настоятелно един глас в главата на Стефан. Убий го, прекърши врата му, разкъсай гърлото му на кървави части. Но знаеше, че брат му е добре заситен тази нощ. Тъмната аура на Деймън бе силна, пулсираща и почти сияеща от жизнената мощ, която бе изсмукал.
— Да, пих много — продължи мило Деймън, сякаш прочел мислите на Стефан. Въздъхна и прокара със задоволство език по устните си. — Той беше дребен, но пълен с изненадващо много живителни сокове. Е, не беше толкова хубав като Елена и определено не миришеше толкова хубаво. Но усещането да изпиташ нов прилив на кръв бе изключително вълнуващо. — Издиша шумно, оттласна се от дървото и се огледа. Стефан си спомняше тези грациозни движения, контролираните и точни жестове. Изминалите векове само бяха усъвършенствали вродената изисканост на Деймън.
— Изпълнен съм с желание да направя това — продължи Деймън и пристъпи към младото дърво, издигащо се наблизо. То бе високо почти колкото него и когато го хвана с ръка пръстите му не се срещнаха. Стефан видя как брат му пое рязко дъх и мускулите му се напрегнаха под тъмната риза. В следващия миг дървото бе изтръгнато от земята и корените му увиснаха във въздуха. Стефан усети натрапливата миризма на влажна пръст.
— Не ми харесваше да стои тук — рече Деймън и го вдигна, доколкото му позволяваха преплетените корени. Усмихна се чаровно. — Освен това изпитах желание да го направя.
Въздухът затрептя и Деймън изчезна. Стефан се огледа наоколо, но не видя и следа от него.
— Тук горе, братко. — Гласът се разнесе над главата му и когато погледна нагоре, Стефан видя Деймън, кацнал на един от стърчащите клони на дъба. Разнесе се шум на листа и той отново изчезна.
— Тук съм, братко. — Стефан се извъртя рязко от потупването по рамото му, но не видя нищо зад себе си. — Точно тук съм, братко. — Отново се извърна. — Не, опитай тук. — Вбесен, Стефан се обърна, опитвайки се да хване Деймън. Но пръстите му сграбчиха само въздух.
Тук, Стефан.
Този път гласът прозвуча в главата му, а Силата му го разтърси из основи. Струваше му огромно усилие да овладее мислите си. Бавно се извърна още веднъж, за да види Деймън, застанал както в началото, облегнат на ствола на вековния дъб.
Но този път в тъмните му очи нямаше смях. Тя бяха черни и бездънни, а устните — стиснати в права линия.
Какво по-голямо доказателство искаш, Стефан? Аз съм много по-силен от теб, както ти си по-силен от тези жалки човешки същества. Аз съм по-бърз от теб и притежавам Сила, за която ти дори не си чувал. Древната Сила, Стефан. И не се страхувам да я използвам. Ако ми се противопоставиш, ще я използвам срещу теб.
— Затова ли си дошъл тук? За да ме измъчваш?
Бях твърде милостив към теб, братко. Много пъти съм имал възможност да те убия, но винаги досега съм пощадявал живота ти. Ала този път е различно. Деймън се отдръпна отново от дървото и заговори на глас:
— Предупреждавам те, Стефан. Не ми се пречкай. Няма значение защо дойдох тук. Това, което искам сега, е Елена. И ако се опиташ да ме спреш да я взема, ще те убия.
— Можеш да опиташ — рече Стефан. — Изгарящата го отвътре ярост бе по-силна от всякога, ярката й светлина извираше навън като галактика от сияйни звезди. Знаеше, че по някакъв начин тя бе заплаха за мрака на Деймън.
— Мислиш, че не мога да го направя? Никога няма да си вземеш поука, нали, малки братко? — Стефан разполагаше с достатъчно време, за да види как Деймън поклати отегчено глава, последва неясно движение и той усети как две силни ръце се стягат около гърлото му. Опълчи се мигом, свирепо, опитвайки се с все сили да ги отблъсне. Но те бяха твърди като стомана.