— Почакай малко и ще видиш, че съм прав.
— Почакай малко и ще обърна всичко наопаки. — Тя се изправи и застана толкова близко до него, че роклята й се отърка в коленете му. — Ще настроя камериерката срещу прислужника ти. Ще обиждам готвачката, докато не я накарам да напусне. Публично ще обвиня стюарда ти, че краде. — Хубавите й ноздри се бяха разширили и дори косата й сякаш потрепваше от несдържания й гняв. — Когато свърша сам ще ме молиш да се махна от Шотландия.
За Бога, тя ставаше нахална, а яростта й го привлече като попътен вятър в платната. Слугите му бяха готови да последват принцесата на Инвърнес дори сред адските огньове. Години бе загубил, за да ги обучи така. Нямаше начин да разбие домакинството му. Идеята извикваше само смях.
— Спести си неприятностите, Ривъс. Върни ме в манастира още сега.
Перспективата да обуздае нрава й докосна някаква нишка в душата му. Но първо трябваше да привлече вниманието й.
— Много добре. — Тя се отпусна, докато не чу продължението на думите му. — Ще те върна в манастира, когато първото ни дете стане достатъчно голямо, за да може да пътува. Дори сам ще те придружа дотам.
— Ти си луд — извика тя и посочи вратата с тънкия си показалец. — Вън!
Изглеждаше толкова страховита, така решителна по свой начин. От мига, в който бе смъкнала качулката си и обгръщащия я чаршаф, Ривъс беше зашеметен от промените, настъпили у съпругата му. Като дете Меридийн бе изглеждала ефирна с момичешката си красота, но годините бяха превърнали принцесата в кралица. Луничките и любопитният поглед бяха си отишли и бяха отстъпили място на безупречната кожа и решителните маниери.
Тя щеше да го дари със синове, които щяха да убият дракона на несправедливостта. Щеше да му даде дъщеря, която да продължи най-романтичната шотландска легенда. При късмет тя щеше да му даде години на любов и щеше да му помогне да понесе по-леко теглото на дълга си. Той желаеше всичко това и то от нея.
— Стига си ме зяпал, ами се махай оттук.
Нямаше да може да я възпре само с груби думи.
— Предполага се, че един съпруг може да гледа жена си — за по-голям ефект той добави. — И други работи.
Тя преглътна и облиза устните си, а очите й заблестяха разтревожено.
— Ще ме похитиш ли?
Думите й го сепнаха.
— Мислиш, че ще те насиля ли?
Тя огледа каютата. После го изгледа с поглед, пълен с ирония.
— Мисля, че силата е средство, с помощта на което решаваш проблемите си.
Ривъс възпря усмивката, която извика хитроумната й логика. Господи, с удоволствие би си разменял остроти с нея, докато я подмами обратно в шотландската кошара.
— Не се отчайвай. Ще те похищавам често и с удоволствие, стига веднъж да вземеш меча на Чаплинг от баща си и да ми го дадеш.
Тя се отпусна и преметна през рамо дългата си до кръста коса.
— Рицарството ти си има обяснима причина. Няма да потърсиш съпружеските си права сега, защото принцесата трябва да бъде непорочна, когато поиска меча от баща си, за да го предаде на съпруга си.
Говореше за принцесата така, сякаш ставаше дума за някой друг. Ривъс смяташе това също да промени. За сега беше признателен, че поне бяха засегнали темата за нейния дълг.
— Не забравяй, че сърцето ти също трябва да бъде чисто.
Тя го погледна изкосо.
— Откъде знаеш толкова много за традициите, свързани с принцесата?
Младият мъж бе запечатал в паметта си всяка дума от Завета на принцесата. Трябваше ли да й каже, че бе взел присърце отправената й преди много време молба да пази свещената книга? По-късно, може би. Засега щеше да подбира внимателно думите си.
— Говоря за неща, които всеки мъж би желал от жена си.
— Нищо няма да получиш от мен.
— Напротив. Ти ще ми дадеш меча на баща си.
А след това щеше да я изкъпе с изтравниче.
Тя го изгледа от разбърканите кичури на косата, през символите на ранга, които красяха китките му, до бойните му ботуши. Устните й се извиха в разбираща усмивка, която й придаде съблазнителен вид.
— Ривъс Макдъф, дори ти да беше единственият ми шанс да си взема съпруг, бих предпочела да вляза невинна в гроба.
Той се бе държал прекалено нагло, но не знаеше как иначе да постъпи, а и сега вече нямаше път назад.
— Аз съм твоят избор, докато не отидеш в гроба.
— Жалко, че майка ти не е отишла непорочна в гроба.
Смехът заплашително се надигна в гърлото му.
— Уви, моя девствена съпруго — рече той, — смятам, че двамата ще се разбираме добре. Режещият ти език обещава да хвърли светлина в мрака на самотните ми нощи.
— Бъди внимателен, скъпи съпруже, за да не изтече кръвта ти до капка както си спиш.