— Ти се справи умело със задължението си, Ана. Сбогом и нека Бог пази твоята безценна тайландска линия.
Подобно на куче, ухапано от бълха, Ана отказа да я остави на мира.
— Ривъс работи много дълго, за да постигне разбирателство между клановете. Защо го мразиш толкова и пренебрегваш собствения си народ? Те не са ти сторили зло.
Ана Съдърленд вече не беше жалното момиче, готово да следва Меридийн по стъпките й. Тя се бе превърнала в самоуверена млада жена, решена да продължи борбата за една кауза, която не касаеше Меридийн. Меридийн не искаше да е част от народа, който трови децата си, а след това ги изоставя като стари дрехи.
— Знаеш много добре защо мразя Шотландия и си предала всяка моя дума на Ривъс Макдъф.
Ана я погледна с умоляващ поглед.
— Той има голямо и добро сърце.
— Значи ти също го обожаваш.
— Много жени го обожават — подразни я Ана.
— Значи той е типичен хайлендски женкар. Радвам се да узная, че има достатъчно сили да достави радост поне на двайсет от тях.
— Той иска само теб. Англичаните са те променили.
— Англичаните ме спасиха. Принцесата вече не съществува.
— Но ти ни принадлежиш!
Меридийн млъкна. Приятелката й никога нямаше да я разбере.
— Сбогом.
Очите на Ана се наляха със сълзи.
— Ти не заслужаваш да бъдеш принцеса на Инвърнес.
— Напълно съм съгласна с теб. Може би ти ще поемеш товара й?
— Товар ли? — Ана въздъхна и се обърна към вратата. — Ти си себична и жестока, Меридийн.
Меридийн се мислеше за неуязвима от словесни нападки, но прощалните думи на Ана я ужилиха болезнено. Ако животът й не се бе развил по този начин, Меридийн с удоволствие щеше да изпълни дълга си. Щеше да се омъжи за избраника, намерен й от баща й и щеше да управлява, подобно на майка си и другите преди нея. Политиката, а не собствените й желания и нужди, бе определила руслото на живота й.
Как хората можеха да държат една жена отговорна за делата на могъщия крал на Англия? Тя беше дете, когато кралят я бе накарал насила да се омъжи. Сега вече не можеше да избира. Сякаш във ваканция бе прекарала последните тринайсет години. Политиката на Шотландия беше една опасна паяжина от интриги, изплетена от самите й поданици. Легенди, като тази за принцесата, бяха само романтични приказки, напълно неподходящи за настоящото време. Мъжете властваха.
Тази мисъл доведе Меридийн до още едно съмнение. Дали сестра Маргарет бе запозната с плана на Ривъс относно отвличането й? Не, защото добрата монахиня беше по-скоро нещо като майка, отколкото духовна наставница. Тя не би приела подобно лицемерие.
Меридийн се почувства по-добре и започна да събира личните си вещи, които Ривъс й беше подарил. Тъкмо бе закопчала новото си красиво наметало, когато той дойде да я вземе.
Щом слязоха на кея, Меридийн се озърна. В сенките блестеше неразтопен сняг, а гъстите храсти, израснали покрай водата, бяха все още по зимно му голи. Десетки рибарски лодки се полюляваха, привързани към кея. Други бяха изтеглени на брега. Брегът беше изпъстрен с измазани с кал къщи. Между тях съхнеха рибарски мрежи, белег за поминъка на жителите.
В паметта й се надигна грозен спомен за едно друго пристигане, но Меридийн го отпрати от ума си. Не трябваше да позволява споменът от онази ужасна случка да помрачи настроението й. Трябваше сама да се брани. Все някой тук щеше да й помогне.
Чу зад себе си как Ривъс си взема довиждане с Ана и баща й. Веднага щом разтовареха желязото и солта, които превозваха, корабът щеше да отведе Съдърлендови у дома в Дръмкардъл, Западен Хайлендс.
Меридийн гореше от нетърпение да слезе на брега и да намери църквата. Тя тръгна напред към мостика. Миг по-късно я последва Ривъс.
Докато го гледаше да крачи към нея, Меридийн разбра защо жените го желаеха. Това не значеше, че тя също ще посегне към ябълката на раздора. Все пак беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че той имаше стройна фигура, която се подчертаваше от прилепналите му панталони и ръждивочервената туника. Ботушите правеха краката му да изглеждат извънредно дълги, като идеално подхождаха на небрежната му походка.
Със свободно отпуснати ръце и разрошена от вятъра руса коса, той огледа кралството си с очи на човек, привикнал да властва. Когато погледът му се спря на Меридийн, тя не можа да потисне прилива на гордост.
— Да не съм оцапал лицето си? — попита той.
— Не съм забелязала — дръзко отговори тя. — Бях прекалено заета да мисля за измамата, която ти тежи на сърцето.