Той смръщи вежди.
— За да бъдем по-точни, отчитам че съм заобиколен от злоба, но тя тежи на мислите ми. Някоя предстояща нощ ще мога да я споделя с теб.
Нощ ли? Зачуди се кога ли щеше да намери време за нея, ако се приемеше, че разполага с толкова много жени.
— Не се безпокой. Ана ми каза.
— Какво ти е казала?
— Всичко, което ми е нужно да знам за теб.
Ривъс сви рамене, но любопитството му остана неудовлетворено.
— Да вървим.
Към тях се приближи едно кривозъбо момче, облечено в карирана туника, повело златист жребец и пъстра кобила. С възбуден поглед, момчето се вторачи в Меридийн. Очите му не се откъснаха от нея, дори когато се поклони до кръста.
Обзе я меланхолия. Майка й винаги бе получавала погледи, изпълнени със страхопочитание и дълбоки поклони. От години Меридийн не бе мислила за жената, която бе позволила на краля на Англия да грабне осемгодишната й дъщеря и да я изложи на опасност.
На раздяла майка й бе сложила в ръцете на Меридийн Завета на принцесата. От първия си съзнателен миг тя знаеше за книгата и за отговорността, която един ден щеше да падне върху нея. Всъщност Меридийн през цялото време бе обучавана точно с тази цел. От деня, в който се научи да чете и смята, тя бе започнала да моли майка си да й позволи да прочете книгата. Това й бе забранявано до деня на сватбата. Беше чувала легендите за предшественичките си, но не й бе позволявано сама да прочете историите.
— Моли се на Бога крал Едуард да те закриля, детето ми — беше й рекла майка й. — Сред хайлендците ще срещаш само мъка.
Меридийн затвори очи от болка, така силна, както в онзи далечен ден. Майка й не само я бе изоставила, но бе крила Завета до деня, в който кралят я бе отвел. Елинър бе лишила дъщеря си от възможността да научи нещо повече за своите предшественички.
След краткото пътуване до Елджиншър, Меридийн се бе сгодила и бе предала книгата на Ривъс за съхранение. Не бе успяла да прочете хрониките на прабабите си. По този начин не бе могла да усвои опита им и се бе лишила от съветите им.
— Добре ли си? — додаде Ривъс. — Ако предпочиташ, можеш да се возиш в кола.
Загриженият му тон я трогна. Меридийн вдигна глава към конете и промърмори:
— Предполагам, че не е нужно да питам кой кон ще яздя?
Кафявите му очи проблеснаха насмешливо.
— Ще можеш ли да се справиш с жребеца?
Меридийн почувства, че той говори не за жребеца, а за себе си. Трябваше да укроти малко мъжествения му огън. Тя измъкна камата си и рече:
— Ето с това мога и да го скопя.
При все че се държеше изцяло под контрол, Ривъс все пак процеди:
— Може би той ще има нещо против.
— Да. Предполагам, че ще извиха „ох“.
Ривъс любопитно присви очи.
— Приеми моите комплименти, милейди, но все пак се чудя, защо не избра червената рокля.
Говореше за най-впечатляващата и скъпа рокля в сандъка — рокля от червено кадифе, обрамчена със злато. При по-други обстоятелства сигурно би загубила ума си но тази дреха.
— Цветът щеше повече да подхожда на настроението ти — добави той.
— Траурните дрехи идеално подхождат на настроението ми.
Момчето им подаде поводите и се втурна към селото, като крещеше.
— Принцесата е тук. Принцесата се връща у дома заедно с господаря.
— Макдъф! Макдъф! — завика някой.
Жителите на малкото крайморско селце подеха скандирането. Гласове, млади и стари, дрезгави и нежни, викаха името на господаря си — техния бъдещ крал. В отговор на поздрава им, Ривъс помаха с ръка.
Изглеждаше щастлив, че се прибира у дома. Контрастът между неговите и нейните чувства бе толкова силен, че на Меридийн й се прииска да заплаче.
— Изкарахме тежка зима — додаде той сред глъчката.
— Ще изкараш още по-тежка пролет — промърмори принцесата.
Той надяна изплашена маска на лицето си.
— Може би в твоите нежни ръце?
— Подигравай ми се, щом ти харесва. Толкова по-зле за теб.
Ривъс въздъхна с престорена решителност.
— Тогава, може би, ще трябва още сега да се предам в ръцете ти.
Идеята, че той би отстъпил я накара да се усмихне. Тя прибра камата в канията и запази отговора за себе си.
Като я сграбчи през кръста, младият мъж я вдигна върху кобилата, постави я на седлото, но не я пусна.
— Може би ще трябва да се унижа в краката ти, Меридийн, и да те помоля да споделиш… ъ-ъ… да пощадиш жалкия ми живот.
Доброто й настроение се стопи. Хватката му беше твърде силна, властта му прекалено заплашителна, а освен това си играеше с думите, както дете с нов пумпал.
— Може би трябва понякога да сдържаш езика си.
— Бих предпочел да държа теб — тихо каза той.