— Не винете Макдъф. Беше Томас, един от хората на баща ми. — Погледът й се извърна към страничната врата. — Ето там.
Шерифът Броуди отвори широко вратата, но се сепна. Червенокосата жена лежеше с прерязано гърло в локва кръв.
— Отишъл си е, Ваше Величество. Кълна се, не знаехме, че е тук.
Макар лицето му да бе почервеняло от гняв, кралят заговори спокойно.
— Слушай внимателно, Меридийн от Инвърнес. Ще те подслоня на място, където тези шотландски зверове никога няма да те намерят.
— Зверове — повтори тя, но гласът й секна и очите й се затвориха.
— Да, момиче — кимна кралят. — Всеки мъж с капка шотландска кръв е звяр.
Отчаяният Ривъс я разтърси леко.
— Събудете се, лейди Меридийн.
Тя изохка, стисна се за стомаха и се преви.
— Дано се продънят в ада хората, които използват деца във войната.
Скован от ярост, кралят извика на стражите си да доведат лекаря му.
— Благодаря ти, Ривъс Макдъф.
Произнасянето на името му накара Ривъс Макдъф да погледне надолу.
Принцесата изглеждаше зле и на умиране, а той беше само един смирен син на касапин. Бяха му дали тази крепост и това изключително момиче. Но той беше твърде млад, за да опази което и да е от двете. Сълзи от смущение замъглиха погледа му. Потърси думи, с които да я утеши.
— Няма да умреш.
— Не. Отпих само глътка. Ще се оправя.
Семейството й беше я предало. Но сега тя принадлежеше на Ривъс и щеше да живее. Душата му литна.
— Всичко ще се оправи, ще видиш — неуверено додаде той.
Тя погледна към краля, който разговаряше със свещеника и с шерифа Броуди. После бръкна под колана си и измъкна една книга.
— Ето, вземи. Трябва да я скриеш или да я върнеш на майка ми.
— Какво е това?
— Това е Заветът на принцесата. Той не трябва да попада във вражески ръце.
По-голяма от ръката му и все още топла от допира с кожата й, книгата беше с дървени корици, украсени с древни символи. Ривъс я мушна под туниката си.
— Ще я пазя като очите си.
Една сълза се откъсна и се търкулна по бузата й.
— Само кралят на Англия може да ме опази от шотландските зверове.
Изведнъж Ривъс посърна. Тя му принадлежеше. Така беше рекъл свещеникът. Документите бяха подписани. Семейството й се бе опитало да я убие и крал Едуард мислеше, че ще го направят отново. Искаше да я отведе в безопасност.
— Сега не мога да те защитавам, но ще се опитам да усвоя войнските умения. Някой ден ще дойда за теб, милейди — закле се той. — Когато стана готов, ще дойда за теб.
— О, Ривъс, не чу ли заплахите на краля? Никога няма да ме откриеш. Това, което се случи днес, не беше истински брак. Повторих думите, само защото кралят ми беше заповядал.
Решителността отекна като барабанен удар в Ривъс. Свещеникът ги бе обрекъл пред Бога. Принцесата на Инвърнес принадлежеше на Ривъс Макдъф.
Изведнъж се бе сдобил с отговорностите на мъж и задълженията на съпруга.
— Кълна се в душата на всички Макдъф, които някога са ходили по тази земя — ще дойда за теб.
ГЛАВА ПЪРВА
— Събуди се!
Прошепната заповед изтръгна Меридийн от дълбокия сън. Груба мъжка ръка запуши устата й. Палецът и показалецът му стискаха носа й и почти не й позволяваха да диша.
За миг си помисли, че е баща й. Грубите му думи, ръката му, която й причиняваше синини, безразличието му към детето, което копнееше за любов.
Като се отърси от този спомен, тя потисна страха си и изви очи, като се опитваше да зърне лицето на мъжа, надвесил се над нея. Видя само огромна сянка, забулена в мрак. В отчаянието си впи зъби в ръката му. Мъжът изпъшка и отдръпна ръка.
— Мълчи — просъска той — или ще изложиш на опасност останалите.
Тя пое дълбоко въздух с намерението да извика. Но кого? Ана, деветнайсетгодишната шотландска благородничка, която заемаше съседната стая? Не, не Ана. Или стария прислужник, на когото му трябваше бастун, за да се придвижи от градината до хамбара? Не, и него не. Сестра Маргарет бе заминала предишния ден за Феърхоуп и бе взела стражите със себе си. Нямаше никой, който да се противопостави на този натрапник, освен самата тя.
— Махни се, грубиян такъв!
— Ш-шт!
Тя размаха ръце напосоки в мрака и изпита моментно удоволствие, щом успя да стовари върху му солиден юмрук.
Непознатият изруга и притисна ръцете към тялото й, после я претърколи, като я омота в завивките. Мъжът нахлузи на главата й мека вълнена качулка и я притегна леко около шията. После я вдигна на ръце и я преметна през рамото си.
Завързана като гъска, приготвена за клане, Меридийн се люлееше и друсаше безпомощно при всяка крачка, която той правеше. Но накъде? Къде я отвеждаше и защо?