Гледах го така, сякаш беше враг номер едно заедно с баща ми, и втория ми баща, но Звярът не се трогна. Той само продължи да се смее..
— Донеси вечеря — каза той на Равил.
Стъпките зад вратата затихнаха.Звярът се облегна на рамката на вратата и ме наблюдаваше. Студеният поглед, в който прескачаха искри, приличаше на поглед на хищник: любопитство и някаква жалост към бъдещата плячка.Погледнах го с вид на животно в капан.
Защо дойде? Само за да види, че съм гладна и нервна? Доколкото разбирам, те няма да ме докоснат тридесет дни - такъв период беше даден на моя „баща“, но ако съм разбрала правилно.
Десет минути по-късно плешивият Равил се появи в стаята с чинии в двете си ръце.
През цялото това време Звярът ме гледаше непрестанно, мълчеше и прокарваше върха на острието на ножът си си под ноктите.
Подушвайки миризмата на добре изпечена пържола и салата, напълно забравих за това. Месото- дебело, меко, изпускащо сок - беше просто умопомрачително!
-Господине… Мога ли да си тръгна? Жена ми ме чака...
- Ще бъда тук за още половин час. Тогава се върни.
Бяхме сами .Звярът ме гледаше как ям лакомо, натъпках устата си, сякаш тази пържола беше най-доброто нещо, което някога съм яла. Не е далеч от истината: пържола и този кекс.
— Татко ти не те разглезил твърде много, нали?
Погледнах го и замълчах - нахрани ме, мамка му, но е и неприлично да говориш с пълна уста.
И му нямах доверие.Все още не се знае какво ще поиска за тази храна.
Измъчвах се от въпроса: виждат, че съм просякиня , за разлика от Корина. Защо им е тази сделка, очевидно е, че баща ми не се нуждае от мен. И откъде са разбрали или , сам им е казал?
-Харесвам те, Лили.
-Няма да спя с теб-, измърморих с пълна уста, осъзнавайки накъде отива.
Той не се ядоса.
- Всички казват така.
Сведох очи, неспособна да издържа погледа му. Ирисът на Звяра беше прозрачен, синьо-сив и напълно чист. Нито капка съмнение или нетърпение. Повече нищо не казах..
- Искаш ли да видиш приятелката си? Тя ще ти каже какви са правилата в Авалон.
— С Вика? Искам...
Във въздуха висеше недовършен въпрос. Страхувах се, че за всяка изпълнена молба Звярът ще поиска нещо. Като в жестоките приказки, които четях като дете, където на всяка крачка героите бяха приветствани с възмездие за неразумните си желания.
-Толкова си сладка, когато се страхуваш, Лили-, той отново се усмихна неприлично и ми подаде ръката си. - Свърши ли?
Видя, че съм изпразнила чиниите.
Твърде бързо, за да изглежда прилично, но за първи път от много дни се почувствах приятно нахранена и това проклето чувство притъпяваше чувството за опасност. Сякаш шепнеше: знаеш ли, той не е толкова лош човек, погледни го по-отблизо, няма да останеш никога гладна ...
Но все още имах мозък: не повярвах на Звяра и не приех подадената му ръка. Сега не изглеждаше толкова страшен, както в уличката. Но изпъкналите мускули и злобната усмивка си свършиха работата.
— Равил — извика той.
Мислех, че бодигардът – роб още не се е върнал, но той влезе веднага щом господарят му отвори уста.
- Заведи я при приятелката й.
Той кимна към изхода: каза- Да вървим- и на стълбите ме хвана за лакътя.
Обърнах се: Звярът ни последва, но тръгна в другата посока.
Стъпало- предупреди ме Равил и аз спрях да кърша врата си назад и погледнах в краката си.
Изглежда, че сме на втория или третия етаж. Обстановката е луксозна. Наоколо червена коприна, огледала. Беше тихо, музиката от залите не достигаше до тук. Но веднага щом слязохме надолу, усетих вибрации. Хвърлих небрежен поглед към едно от огледалата и потръпнах: забравих, че нося грим. Не съм свикнал да бъда толкова интересна.. Косата ми вече беше разрошена, но гримът не беше потекъл, въпреки че ревах ... Вероятно в Авалон често плачат и много добре знаят как да се прави тук макиаж.
Колкото по-надолу слизахме, толкова по-силна ставаше музиката.
Веднага щом влязохме в тълпата, Равил ме издърпа пред себе си и ме поведе напред, избутвайки хората настрани. Правеха път достатъчно бързо.
Много исках да се видя с Вики.
Тя беше отвлечена ден-два преди мен. Надявах се да е добре.
Равил ме изведе от залата към сервизните помещения. Той ме накара да минем по страничен коридор, охраняван от двама амбала. От време на време оттам се чуваха изблици на женски смях и цвилене.
Равил бутна една от вратите и спря:
-Можем ли да влезем?.
Замръзнах на прага. Беше съблекалня, пълна с полуголи момичета. Всички млъкнаха и се втренчиха в нас. Очите им се плъзнаха по мен, мълчаливо питайки - нова? - изглежда гледат на мен като като съперница и състезателка, но без предизвикателство. Приглушена светлина. Кръгли огледала с изтъркани рамки. Шик и бедност на едно място.. Миришеше на парфюм и пудра.