Петер Т. Фитон, Мартин Беранек
Продай ни своя внук
Минаваше вече минута от определеното време, установи Гигер с поглед върху своя нов-новеничък водолазен часовник (165 западногермански марки). Ала автобусът, който ги събираше от хилядите улични ъгли, все още не се задаваше. Странно, но Гигер въобще не се сети да пресрещне автобуса или да използува някое обществено превозно средство, за да се придвижи до стадиона. На това бяха способни само бедняците, асоциалните типове и криминалните психопати — а към тези категории Гигер за сега наистина не се числеше. Той беше здрав и читав, напълно нормален младеж, както бяха потвърждавали всички ежегодни психиатрични прегледи до този момент. И родителите му заедно с него поддържаха такъв жизнен стандарт, който да отговаря на доброто им обществено положение като уважавани специалисти, изцяло откъснати от всякакви сребролюбци, бездомници и лентяи.
И така, той нерешително застана на прага пред къщи, когато търговският посредник го заговори. Според закона комисионерите бяха задължени да удостоверяват професията си с едно жълтурче в илика на сакото; ако вместо имитация от изкуствена материя някой от тях носеше безбожно скъпо естествено цвете, то вече го отличаваше или като преуспяващ търговец, или като собственик на световен концерн за луксозни стоки, където наемаха само най-добри специалисти.
Естествено той имаше твърде добра психологическа подготовка в търговията, за да премине направо към целта. А освен това първо трябваше да прецени дали неговият потенциален клиент вече е достигнал търговска зрелост — десетгодишна възраст. Гигер беше на единадесет, обаче изглеждаше малко дребен за възрастта си.
Търговецът, уж потънал в мисли, се спъна в една ръждива капачка от бутилка, неочаквано изрева и като охкаше и стенеше, заподскача на един крак по тротоара, сякаш през крака му беше минал парен валяк.
— Ох, бащице, бащице — запъшка той и изцеди няколко изкусни крокодилски сълзи от лявото си око. — Защо ли не взех от успокоителните таблетки „Кайзер“; от ония в синята опаковка от 129,50 марки, сега нямаше да изтърпявам тези идиотски болки!
Той сръчно беше капнал от една миниатюрна тенекиена тубичка едно петно кървавочервена боя върху надничащото от сандала крайче чорап и сега действително заприлича на тежко пострадал. Гигер се облещи от изумление, макар че веднага бе схванал трика.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Бомбастичен номер! Наистина заслужавате да купя нещо от вас! Я дайте да видя колекцията ви.
Комисионерът никак не се обиди и тутакси разтвори куфарчето си. След като Гигер избра дванадесет дузини от бързо обезболяващите таблетки във всевъзможни цветове (само не и от сините, които му бе препоръчал посредникът, защото те отдавна бяха излезли от мода), както обикновено той поиска да подпише договор за изплащане, но комисионерът въобще не бързаше.
— А кой ще плаща за вас? — провлачи глас той. Прието бе децата в търговска зрелост да се заговарят и третират като възрастни.
— Моите правнуци. При държавно гарантирана целодневна работа до 3000-та година…
— Съжалявам — прекъсна го посредникът и отново си взе опаковките с хапчетата от ръката му, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. — Нищо не мога да ти продам.
— Но при петдесет и два часа седмично, за средно две деца това прави…
— Стига с тия празни приказки! Не сключвам сделки с хора, които са стигнали вече до правнуците си. Аз членувам в АКЦИЯ 500 000 ЧАСА, ако изобщо си чувал нещо за нея.
— Някакъв клуб ли? — попита Гигер боязливо, който през цялото време обмисляше каква ли нова, все още неизвестна нему търговска психология, му се прилага тук. — Трябва ли да постъпя във вашия клуб, преди да сключим сделката?
— Я престани, малкия! В тоя клуб положително не можеш да влезеш, а никой няма и да те приеме там. Работата стои просто така: отказвам се от продажбата, защото си затънал до ушите в дългове. Загряваш ли?
Тъй като в същия момент на кръстовището се зададе закъснелият училищен автобус, Гигер се задоволи с това обяснение и побягна, без да се сбогува.
— Хе-е-е-е-е, я вижте, един дрипльо!
Вермзер ускори крачка, когато чу злостното подвикваме зад гърба си. Той знаеше какво ще му се случи сега. Рискува един поглед през рамо и зърна половин дузина дребосъци, които, наконтени по последна мода, се шляеха с боядисаните си лилаво коси пред входа на гарата, сега обаче те се стълпиха и се помъкнаха подире му. Той видя крещящочервените им маникюри да святкат на ярката слънчева светлина; видя голите черепи на момичетата, боядисани със златист бронз, и чу ехидния им кикот. Те се присъединиха към дребосъците.