Концерните, между които «Руст-АД» и «Вертитръст»“ скоро завладяха пазара и елиминираха всякаква конкуренция, определяха изкупните цени на полиците и чрез това поскъпване повторно обезценяваха работоспособността на масите. Редица допълнителни мерки и закони спомогнаха да се отклони вниманието на работника от търговията с полиците към изпълнение на задълженията му. Така скоро стана възможно седмичното работно време да нарасне на 52 часа, неприсъствените дни поради болест, лечение и други да се сведат до минимум, възрастта за пенсиониране да се увеличи на 75 години, всеки да бъде произволно преместван на работни места, от които се очаква максимална производителност (68-годишният стругар още можеше да се използва като хамалин само за половин надница), а лумпените да се изпращат в трудови лагери. Който се измъкнеше от лагера, но въпреки това не умееше да консумира, най-често попадаше в гетото за асоциални елементи, където без никакви права подлежеше на някакви останки от социални грижи, докато се откриеше по-добра възможност за неговата експлоатация.
Хунгер знаеше, че на тази конференция „Вертитръст“ ще предложи за утвърждаване допълнителни закони, които целят да дадат на безделниците и некадърниците възможността да погасят своите дългове с органите си. „Руст-АД“ опонираше на това предложение с половин уста, ала Хунгер знаеше, че чрез формални, юридически и делови възражения може да доведе този закон до провал или най-малкото да го отлага до безконечност, ако той не бъде представен в нови аспекти. И „Вертитръст“ знаеше това. Той все още продължаваше да се счита — макар и само отчасти — за представител на нищо неподозиращите маси и се чувстваше отговорен за тях. Той нямаше да допусне да погазят правото на човека на живот. Никога!
Валтер напоследък бе разговарял с нея, твърде енергично, след като един ден шефът й му се оплака, че носела колекцията си от рокли два месеца поред, като при това се появявала в предприятието с някои тоалети дори по три пъти. Очите му святкаха, лицето му пламтеше огненочервено: — Искаш хората да ни сочат с пръст ли? За последен път ти повтарям: Утре ще се купят нови мебели!
Той измери с поглед своята Маргарет, която се бе отказала от всякаква съпротива и пускаше чипс във врящото олио.
— Не искам да слушам вече врели-некипели, че старите мебели още можели да се използват и че ти харесвали препремного. В края на краищата приемаме и гости, които положително не биха проумели защо държим тия вехтории повече от година в къщата си. Трябва да потребяваме! Да потребяваме! За да се намира стопанството в подем — и така трябва да бъде!, — ние непрестанно трябва да потребяваме! Нима не разбираш, че постоянната ни работа и изобщо цялото ни бъдеще зависят от потреблението. Или искаш да ни декласират като асоциални елементи и да свършим в някой трудововъзпитателен лагер?
Маргарет беше родом от Черна Африка; беше се запознал с нея по време на топографските измервания на страната от Географския институт в някаква мисионерска станция в джунглата. В известно отношение тя беше истинска дивачка, а това му бе допаднало твърде много, това, а може би и внушителният й задник, който му напомняше за негърката Англфуд Мак Спейд от една кинокомедия. Само че той не бе я разбирал никога, освен това знаеше, че в същност той я бе направил нещастна.