— Каза, че се съмняваш да го прави за пари. Защо ще го прави тогава?
— Не съм сигурен — отвърна капитанът. — Може би е просто нещо, с което си запълва времето — хоби, което го поддържа зает. Не ви казах обаче, че не ми донася всичките камъни, които намира. Задържа по-добрите находки. Благоговее пред някои от тях. Има един голям нефрит, например. Сам по себе си, би струвал много пари. Но начинът, по който говори за него, го прави ценен колкото цяло състояние. Ала не го показва. Казва, че не е негов, че не му принадлежи.
— На кого другиго би могъл да принадлежи?
Капитанът поклати глава.
— Не бих могъл да зная. Може би на никого. Просто начинът му на говорене е малко странен. Бог знае какво има предвид. Трябва да разберете, че в много отношения той е доста странен човек — потаен човек, старомоден някак, сякаш е дошъл от друг век и мястото му не е в настоящето. Смешното е, че изричам тези думи, но не мога да го обясня. Не е свързано с нищо, което прави, нито с онова, което приказва. Но това е просто чувството, което изпитвам. Казвам, че е странен и даже ви обяснявам какви са странностите му, но не мога да посоча нито една негова постъпка, да не говорим за цялостното му поведение, което да ми дава основание за това.
— Трябва да си негов близък приятел, искам да кажа, за да узнаеш много за този човек.
— Не, не близък приятел. Той няма близки приятели. Макар да е доста приятен, в много отношения дори чаровен, ала не общува с другите хора в Края на Нищото. С това не искам да кажа, че ги отблъсква, нито дори че ги избягва, но просто не търси близостта им. Никога не се присъединява към тълпата в бар на Човешката къща. Почти никога не слиза и в селището. Има стара, разнебитена бричка, един от онези всъдеходи, които могат да се движат по неравен терен. Купил я е от някого в селището. Не си спомням от кого, ако въобще някога съм го знаел. Понякога пътува с бричката, но винаги сам. Когато се запилява да търси скъпоценни камъни из пущинаците, не я взема. Върви пеш. Като че няма нужда от никого, като че всичко, от което има нужда, е там — в пустошта, дори колибата му е в покрайнините на селището. Веднъж съм бил в колибата му — тогава видях и фигурите, които е направил. Не бях поканен, но отидох и ми се стори, че се радва да ме види. Държеше се приятелски. Седеше пред огъня и говореше, но понякога изпитвах чувството, че в действителност не е там, не е с мен и едва ли осъзнава, че съм до него. Сякаш — и това може да ви прозвучи странно — докато той говореше с мен и ме слушаше, говореше и слушаше някого другиго в същото време. Още веднъж казвам, че нямам никакви доказателства, но останах с такова впечатление. Когато си тръгнах, ми каза колко се радва, че съм дошъл, ала не ме покани да го посетя отново и никога повече не отидох там. Съмнявам се, че някога ще го сторя.
— Казвате — подхвана Тенисън, — че не се присъединявал към посетителите в бара на Човешката къща. Предполагам, че там повечето са човешки същества.
— Да, разбира се — кимна капитанът. — За извънземните има други места, където ходят, но Човешката къща е за хора. Нито един извънземен не би и помислил да отиде там.
— Ами човешките същества от Ватикана? Те ходят ли в Човешката къща?
— Ами, струва ми се, че не ходят там. Рядко някой вижда жителите на Ватикана, както хората, така и роботите. Те си стоят почти винаги на техния хълм. Впечатлението ми е, че не контактуват с хората в селището. Не говоря за човешките същества в селището. Те не са толкова много и групата им е сплотена. Повечето хора там вършат един или друг вид работа, свързана с проекта „Папа“. Нямам предвид, че работят във Ватикана, а само, че онова, което вършат, е свързано по някакъв начин с Ватикана. Когато опреш до същността на нещата, оказва се, че всъщност Края на Нищото е Ватикана. Това е единственото нещо там. В селището има малък брой извънземни. Те обслужват поклонниците. Повечето от поклонниците, както знаете, са извънземни. Досега никога не съм превозил нито едно човешко същество поклонник. Всъщност почти никога не съм превозвал хора. При едно от пътуванията, не това, а предишното, возех един човек, но той не беше поклонник. Беше лекар. Напоследък при мен се забелязва наплив от лекари.
— Не разбирам… — погледна го Тенисън.
— Онзи, другият лекар, щеше да се присъедини към персонала на Ватикана. Името му беше Андерсън, млад човек, доста самонадеян ми се стори. Направи ми лошо впечатление, но се държах любезно с него, доколкото можех. Нали нямаше да ми досажда прекалено дълго. Щеше да замести стария лекар — на име Истън — който бе работил години за Ватикана, грижейки се, разбира се, за човешките същества от персонала. Роботите нямат нужда от лекари. Или пък може би си имат свои собствени, не зная. Както и да е, Истън взе, че умря, и във Ватикана останаха без лекар. Години наред във Ватикана се опитваха да си намерят подходящ човек, знаейки, че Истън остарява и няма да живее вечно. Подозирам, че е трудно да привлечеш някого в Края на Нищото, там не е точно мястото, където един лекар, пък и който и да било друг, би пожелал да прекара живота си. Няколко месеца след като старият лекар умря, онова нахапано младо докторче се появи в Гътшот. Докарах го, естествено, но изпитвах задоволство, когато се разделихме, дотолкова ми бе станал неприятен. Той е единственият член от персонала на Ватикана, който е пътувал с моя кораб. Много-много не се придвижват натам-насам.