— Когато му дойде времето — заговори тя, — с удоволствие ще те запозная с всички подробности, които зная. Ала ти трябва да ми се довериш пръв. Аз те подслоних, така че ми го дължиш. Аз споделям каютата си с теб. Сега нека първо пийнем, за да се отпуснеш.
И двамата пийнаха по глътка, после той измъкна бутилката от ръката й, надигна я още веднъж и й я върна.
— Знаеш ли — подхвана, — това нещо наистина си го бива.
— Започвай — подкани го тя.
— Добре, аз наистина съм лекар.
— Дори и за миг не се усъмних в това. Надникнах в чантата ти.
— Знаеш за Гътшот, планетата, от която избягах.
Тя потрепери.
— Ужасно място, макар че почувствах облекчение, когато пристигнахме там. Това беше последната спирка по пътя към Края на Нищото, а докато се добера дотам, пребродих много пътища. Никога не ми е минавало през ум, разбира се, че ще се наложи да пътувам с такъв мизерен кораб, за да се добера до там. Поразпитах наоколо. Ще ми повярваш ли, че това е единственият кораб, който прави курсове от Гътшот до Края на Нищото. Този наш капитан е обсебил целия бизнес с превозването на поклонници.
— Ами то, тези поклонници…
— Виж какво, няма да се измъкнеш лесно. Първо ти ще ми разкажеш за Гътшот, а после аз — за гномите, папите и поклонниците.
— Съгласен съм — отвърна Тенисън и започна: — Гътшот, както знаеш, е феодална планета. Множество малки феодални владения, управлявани от сбирщина сатрапи — някои от които човешки същества, ала и много извънземни. Бях придворен лекар на маркграфа на Девънтри. Той беше човешко същество, както сигурно си се досетила. Доктор, човешко същество, обучаван по хуманна медицина, не би бил особено полезен на извънземните. Това не е работа, която бих избрал, но навремето се смятах за истински щастливец, че съм я получил. На млад лекар, току-що завършил медицинската академия, обикновено му е трудно да си намери работа, освен ако не разполага с пари да започне частна практика. Разбира се, аз бях беден като църковна мишка и изглежда нямаше много клиники, които се оглеждаха наоколо за някой свеж талант. Знаеш, че наистина струва цяло състояние да започнеш частна практика, а и трябва да изминат няколко години, през което време можеш бавно да умреш от глад, докато хората започнат да идват при теб. След като първоначалният шок от Гътшот отзвуча, някак си привикнах с планетата. Както човек привиква с болен зъб. Така че останах там. Плащаха добри хонорари. Всъщност, на мен ми изглеждаха царски. Маркграфът не беше лош човек. Нито добър, нито лош. Разбирахме се. После онзи тип взе, че умря в ръцете ми. Нямаше му нищо. Просто хвърли топа. Сърдечен удар, предполагам, макар че нямаше никакви признаци подобно нещо да го сполети. Всъщност, нямах възможност да определя причината за смъртта и…
— Но никой не би могъл да те обвини. Не е било твоя…
— Онова, което не можеш да разбереш — прекъсна я той, — е политиката, която се следва във всяко едно от феодалните владения. Глутница вълци, държани в покорство от един-единствен човек. Отпусни ремъците им и те се нахвърлят един върху друг, готови да си прегризат гърлата. Съзнателно не съм се замесвал с никакви политически клики, но бях нещо като агент и съветник на маркграфа, неофициално разбира се, затова и подозренията бяха насочени към мен. Почти веднага плъзна слух, че маркграфът бил отровен и още преди той да се разпространи, аз вече бях готов да отпътувам. Не притежавах истинска власт и го знаех. Бих бил лесна плячка почти за всеки. Събрах по-голямата част от злощастните си спестявания, които винаги се грижех да ми бъдат под ръка, и то в леснопреносима форма, откраднах един летателен апарат и изчезнах оттам, колкото бе възможно най-бързо. Нощта бавно се спускаше, а аз летях ниско над земята, като оглеждах терена, за да се изплъзна от обхвата на радарите. Знаех, че на планетата няма нито едно местенце, където бих се чувствал сигурен…
— Затова се насочи към летището.
— Точно така. Знаех, че нямам много време. Преследвачите бяха по петите ми. Така че трябваше да намеря кораб, и то незабавно. Такъв, който ще отлети в Космоса, преди хайката да стигне до летището.
— Значи това е всичко?
— Да — отвърна той. — Най-много ме тревожи капитанът. Трябваше да му разкажа поне част от историята. Трябваше да излъжа, разбира се, ала разполагах с малко време, за да измисля някоя лъжа и…
Джил поклати глава.
— Не трябва да се тревожиш за нашия безценен капитан. Ако го разпитат, той ще се закълне, че не знае нищо за теб. Не си търси белята. Придобил е монопол върху пътуванията до Края на Нищото и не би го загубил за нищо на света. Това е златна мина за него. Докарва поклонници, стоварва ги, после натоварва онези, които е довел при предишния рейс, и ги връща в Гътшот.