— Те всички ли са от Гътшот? Никога не съм чувал, че там има поклонници.
— Сигурно никой не е от Гътшот, който е просто входното летище за Края на Нищото. Те идват от целия този сектор на Галактиката, долитайки отвсякъде. Събират се и чакат кораба за Края на Нищото. После нашият капитан ги товари като стадо на борда и ги отвежда към селенията, където действа проектът „Папа“.
— Ти не си ли поклонница?
— Приличам ли ти на такава?
— Не. Ще ми прехвърлиш ли за малко бутилката?
Тя му я подаде.
— Не съм съвсем наясно — подхвана Джил. — Тръгнала съм да проуча нещата. Това би трябвало да ми даде материал за няколко статии. Може би дори за цяла книга.
— Но ти все пак имаш някаква представа, а това е повече от онова, с което разполагам аз.
— Чувала съм да се говори това-онова. Само слухове. Объркани разкази, чути-недочути. Всъщност, всичко може да се окаже слух, но аз не мисля, че е така. Все нещо трябва да има там, при цялото това стълпотворение от поклонници. Първо се опитах да проследя откъде идват поклонниците, ала се оказах в задънена улица. Няма определена тенденция. Неколцина идват от една планета, неколцина от друга, един-двама — от трета. Всички са извънземни — може би точно определени видове от тях, макар че не съм сигурна. Очевидно всички са членове на неизвестни култове или секти. Може би всяка секта има различна вяра — ако можеш да наречеш онова, което изповядват, „вяра“ — ала всички са по някакъв начин свързани с проекта „Папа“. Това не означава, че задължително са посветени в него. Може да е просто нещо, върху което градят ефимерната си вяра. Същества от всякакви видове, стремящи се към вяра, готови да приемат почти всичко, стига да е тайнствено или зрелищно, за предпочитане и двете. Онова, което ме дразни и не ми дава покой, е, че в цялата работа има човешка намеса. Площадката на проекта „Папа“, доколкото знам, е наречена „Ватикан-17“ и…
— Почакай малко — прекъсна я Тенисън. — Това наистина ми звучи свързано с човеците. На Земята е имало Ватикан.
— И все още има — потвърди тя. — Центърът на римокатолическата вяра, който все още съществува на Земята и на още няколко планети, населени с човешки същества, се оглавява от папа, по-могъщ от всякога, а вярващите са безпределно предани на църквата, както и винаги досега. Но аз се съмнявам, че Ватикан-17 има нещо общо с онази институция на Старата земя. Звучи ми като някаква форма на подражание. Във всеки случай, тези роботи…
— Какво ли общо пък биха могли да имат роботите с религия на Старата земя?
— Не зная, пък и не мисля, че това е земна религия. Някой, може би роботите, е заимствал терминологията.
— Точно роботите ли?
— Знам, абсурдно звучи, но точно това се опитвам да разбера.
— Ами Края на Нищото?
— Края на Нищото — повтори тя, — се намира на Предела, където звездите са рядкост. Празно космическо пространство. Пустош. На самата граница на междугалактичното пространство. Що се отнася до планетата, не зная нищо друго, освен че е подобна на Земята. Няма никакви проблеми човешки същества да живеят на нея. Казаха ми, че този кораб пристига там за месец или дори за по-кратко време. Нямам представа колко пъти по скоростта на светлината прави това. Този стар кафез е снабден с инерционен двигател, за наличието на какъвто човек не би и предположил в такава развалина. Иначе е безопасно транспортно средство. Просто си прекосява празното пространство. Корабът прави шест курса отиване и връщане на година, което означава, че транспортира впечатляващ брой поклонници. Капитанът е загадка. Вероятно биха му поверили управлението на най-луксозните междузвездни лайнери, има ценз за това. Но ето, че е тук — превозва поклонници, които всъщност не може да понася.
— Да, но печели страшно много пари. Каза ми, че ще поработи още пет години и после ще се оттегли на планета, наречена Ябълков цвят.
— Да, и на мен ми каза същото. Очевидно го казва на всеки. Не зная доколко да му вярвам.
— Вероятно е така — рече Тенисън. — Хората са способни на странни неща, за да изпълнят онова, за което са мечтали.
— Знаеш ли, Джейсън, ти много ми допадна. Направо те харесвам. И знаеш ли защо?
— Заради честността и надеждността ми — отвърна той. — Заради човечността, съчувствието и откровеността…