— Но е било в Сентръл Парк по тъмно! Било е близо до Харлем по тъмно! Тя никога не би отишла да тича на такова място по тъмно. Освен това мразеше дъжда. Мразеше да й е студено. Онзи в гръб ли я е издебнал? Тя борила ли се е с него? О, боже!
— Пак ще ви напомня какво ви казах за подробностите и колко предпазливи трябва да сме в момента — отвърна Скарпета. — Мога да ви кажа, че не открихме видими следи от борба. Изглежда, Тони е била ударена по главата и е получила сериозна контузия, обилен кръвоизлив в мозъка, което ни говори, че е живяла достатъчно дълго, за да може тъканта да реагира по този начин.
— Но не е била в съзнание, нали?
— Данните показват, че е живяла известно време, но не, не е била в съзнание. Може би изобщо не е разбрала какво е станало, не е осъзнала, че е нападната. Няма да знаем със сигурност, докато не получим резултатите от някои тестове. — Скарпета отвори папката, извади формуляра за здравна история и го постави пред госпожа Дериън. — Бившият ви съпруг го попълни. Ще съм ви благодарна, ако му хвърлите един поглед.
Хартията се тресеше в ръцете на госпожа Дериън, докато очите й се плъзгаха по редовете.
— Име, адрес, място на раждане, имена на родителите. Моля ви, кажете ми, ако трябва да се промени нещо — рече Скарпета. — Тя имаше ли високо кръвно, диабет, ниска кръвна захар, психологически проблеми — например да е била бременна?
— Лари е отбелязал „не“ на всичко. Какво знае той, по дяволите?!
— Да е имала депресия, пристъпи на меланхолия, промени в поведението, които са ви се сторили необичайни? — Скарпета мислеше за часовника „БиоГраф“. — Да е имала проблеми със съня? Да сте забелязали у нея нещо различно отпреди? Казахте, че напоследък не била в настроение.
— Може да е имала проблем с приятел или в работата, нищо чудно при сегашното икономическо положение. Някои от колежките й били съкратени — каза госпожа Дериън. — И тя като всички останали понякога изпада в мрачни настроения. Особено по това време на годината. Не харесва зимата.
— Знаете ли да е взимала някакви лекарства?
— Само обичайните, без рецепта. Витамини. Тя се грижи много добре за себе си.
— Интересува ме кой е бил личният й лекар или лекари. Господин Дериън не е попълнил тази част.
— Той няма откъде да знае. Никога не е получавал сметките. Тони живее самостоятелно още от колежа и не съм сигурна кой е лекарят й. Тя никога не боледува, има повече енергия от всеки, когото познавам. Вечно е в движение.
— Знаете ли за някакви бижута, които е носила редовно? Пръстени, гривна, колие, които рядко е сваляла? — попита Скарпета.
— Не.
— Ами часовник?
— Не мисля.
— Нещо като черен пластмасов спортен часовник, електронен? Голям черен часовник?
Госпожа Дериън поклати глава.
— Виждала съм подобни часовници у хора, участващи в изследвания. Сигурна съм, че и вие сте ги виждали, с вашата професия. Часовници, които следят сърдечния ритъм или се носят от хора с нарушения на съня например — продължи Скарпета.
Надежда проблесна в очите на госпожа Дериън.
— Ами когато сте видели Тони в Деня на благодарността? — каза Скарпета. — Възможно ли е да е носела часовник като този, който ви описах?
— Не. — Госпожа Дериън поклати глава. — Точно това имам предвид. Може да не е тя. Никога не съм я виждала да носи подобно нещо.
Скарпета й каза, че вече може да види тялото, и двете станаха и отидоха в съседната стая. Тя бе малка и гола, само с няколко снимки на нюйоркски небостъргачи на бледозелените стени. Прозорецът за наблюдение се намираше на нивото на кръста, горе-долу толкова високо, колкото ковчег върху постамент, а от другата му страна имаше стоманена преграда — всъщност вратите на асансьора, който бе издигнал тялото на Тони Дериън от моргата.
— Преди да отворя преградата, трябва да ви обясня какво ще видите — каза Скарпета. — Искате ли да седнете на дивана?
— Не. Не, благодаря. Ще остана права. Готова съм. — Очите й бяха ококорени и пълни с паника, дишаше учестено.
— Ще натисна един бутон. — Скарпета посочи табло с три бутона върху стената, два черни и един червен, като на старите асансьори. — И когато преградата се отвори, ще видите тялото.