— Да. Разбирам. Готова съм. — Едва можеше да говори, толкова уплашена беше. Тресеше се като от силен студ и дишаше тежко, сякаш току-що е правила упражнения.
— Тялото се намира върху носилка на колелца в асансьора, от другата страна на прозореца. Главата й ще е тук, отляво. Останалата част от нея е покрита.
Скарпета натисна горния черен бутон и стоманените врати се разделиха със силно стържене. През надраскания плексиглас се видя Тони Дериън, завита със син чаршаф, с бледо лице, със затворени очи, с безцветни сухи устни, тъмната й коса все още влажна от миенето. Майка й притисна ръце към прозореца. Пое си дъх и запищя.
2.
Безпокойство човъркаше Пийт Марино, докато оглеждаше малкия едностаен апартамент и се опитваше да разгадае неговата индивидуалност и настроение, интуитивно да долови онова, което има да му каже той.
За него жилищата бяха като мъртъвците. Можеха да кажат много неща, ако разбираш безмълвния им език. Първото, което го смути, бе, че лаптопа и джиесема на Тони Дериън ги няма, а зарядните им устройства все още са включени в контактите. Тормозеше го и фактът, че като че ли нищо друго не липсваше и не беше пипано. Полицията вече бе решила, че апартаментът няма нищо общо с убийството. Но той усещаше, че някой е бил тук. Не знаеше как, това бе едно от онези чувства, които изпитваше с тила си, сякаш нещо го наблюдава или се опитва да привлече вниманието му, а той не може да разбере какво е.
Върна се в коридора, където униформен полицай пазеше апартамента и не пускаше никой да влиза без разрешението на Джейми Бъргър. Тя искаше жилището да остане запечатано, докато не се увери, че вече нищо в него няма да й трябва. Бе непреклонна по този въпрос, докато разговаряше с Марино по телефона, но в същото време сама си противоречеше. „Не се съсредоточавай прекалено много върху апартамента и се отнасяй към него като към местопрестъпление.“ Добре де, кое от двете? Марино имаше твърде богат опит в тези неща, за да обръща голямо внимание на когото и да било, включително и на шефката си. Правеше онова, което смяташе за нужно. Що се отнасяше до него, апартаментът на Тони Дериън бе местопрестъпление и той щеше да го претършува из основи.
— Слушай — каза Марино на полицая пред вратата, казваше се Мелник. — Защо не се обадиш на Бонел? Трябва да поговоря с нея за липсващите лаптоп и джиесем и да се уверя, че не ги е взела тя.
Бонел беше следователката, която вече бе огледала апартамента заедно с екип от криминолози.
— Ти какво, телефон нямаш ли? — Мелник се беше облегнал на стената в мъжделиво осветения коридор. До него, току до стълбището, имаше сгъваем стол.
Щом Марино си тръгнеше, Мелник щеше да върне стола в апартамента и да седи там, докато не му се наложи да отиде до тоалетната или не се появи нощната му смяна. Еба ти скапаната работа. Но някой трябваше да я върши.
— Да не би да си много зает? — попита Марино.
— Само защото седя тук с ръце в задника, това не значи, че не съм зает. Зает съм да мисля. — Почука се с пръст по гелосаната тъмна прическа. Беше дребен мъж с телосложение на борец. — Ще й се обадя, но не ме ли чу какво ти разправях? Като дойдох тук, онзи, дето го заместих, ми проглуши ушите за това какво казали криминолозите. Питали къде й е телефонът. Къде й е лаптопът. Но не мислят, че някой е влязъл тук и ги е взел. Няма никакви свидетелства за това. Мисля, че е съвсем очевидно какво й се е случило. Тия хора защо още тичат из парка нощем, особено пък жените? Върви ги разбери!
— Значи вратата е била заключена, когато са пристигнали Бонел и криминолозите?
— Казах ти, домоуправителят им отключил — някой си Джо, живее на първия етаж в другия край. — И посочи. — Сам виждаш, няма признаци някой да е насилвал ключалката и да е влизал с взлом. Вратата си била заключена, щорите — пуснати, всичко си било съвсем нормално, недокоснато. Така ми каза онзи преди мен, а той е видял със собствените си очи какво са правили криминолозите, от начало до край.
Марино изучаваше облата дръжка на вратата и ключалката, опипа ги — предварително си бе сложил ръкавици. Извади фенерче, огледа внимателно, но не видя никакви следи от взлом. Мелник беше прав. Нищо не изглеждаше повредено или наскоро одраскано.
— Намери ми Бонел — каза Марино — и накарай диспечера да ни свърже директно. Защото шефката ще ме пита за това поне петдесет пъти, като се върне в града, а може и по-рано. Повечето хора, които си взимат лаптопите, обикновено взимат и зарядното. Това ме притеснява.
— Ако криминолозите са взели компютъра, щяха да вземат и зарядното. Не са взимали нищо — каза Мелник. — Може жертвата да е имала резервно зарядно, това минавало ли ти е през ума? Може да е занесла лаптопа някъде, където вече има зарядно, или пък просто си носи резервно. Според мен така е станало.