Татуировката на Джеръм Уайлд бе голяма и сложна, започваше току над лявата му ключица и свършваше зад лявото му ухо. Той вероятно не мислеше, че тя представлява проблем, защото бе само шофьор. Никога не влизаше в банките и сигурно предполагаше, че камерите няма да го уловят. Но грешеше. При един от обирите охранителна камера на ъгъла на друга банка отсреща го бе уловила ясно как седи зад волана на краден бял „Форд Таурус“, а ръката му се е протегнала през прозореца да нагласи страничното огледало. Носеше черни ръкавици с подплата от заешка кожа.
Тази снимка, която бе неговото падение, сега стоеше на един видеоекран в конферентната зала. Бентън бе виждал това лице и преди — нощес, на стопкадрите от охранителната камера в тяхната сграда. Джеръм Уайлд с тъмни очила, шапка и черни ръкавици с подплата от заешка кожа. Скелети, излизащи от ковчег, покриваха лявата страна на врата му. Кадърът от банковия обир и кадърът от снощи бяха поставени един до друг в отделни прозорци на голям плосък екран. Беше един и същ човек, риба лоцман, дребен хищник, новак, който бе твърде наивен и безразсъден, за да вярва, че някога ще го хванат, или дори да се замисля върху това. Уайлд не знаеше и не се интересуваше от базите данни с татуировки, а, изглежда, и Жан-Батист също.
Уайлд бе само на двайсет и три, беше веселяк, жадуваше за вълнения и обичаше да поема рискове, но нямаше никакви ценности или вярвания. Нямаше съвест. Определено не бе патриот и пет пари не даваше за страната си или за хората, които се сражаваха за нея. Беше се записал за морски пехотинец само заради парите и когато го бяха пратили в лагера „Пендълтън“, още не бе служил достатъчно, за да изпита болката от загубата на бойни другари. Още не се бе качил на самолета С-17, който трябваше да го откара в Кувейт, не бе направил нищо, освен да си живее живота в Калифорния на държавни разноски. Единственото, което го бе подтикнало да си направи тази дълбоко символична и сериозна татуировка, бе идеята да има татуировка, каквато и да е, стига да е „яка“, по думите на един друг войник, който вече неколкократно бе разпитван от ФБР.
Уайлд си бе получил яката татуировка и скоро след това се бе върнал в родния си Детройт за един уикенд отпуска, преди да бъде пратен на мисия. Но така и не се бе появил отново във военната база. За последно бил забелязан от някакъв негов съученик от гимназията, който бе почти сигурен, че го е видял да играе на ротативките в казиното на хотел „Гран Пале“. Записите на охранителните камери потвърдиха, че това е той. Играеше на ротативките, на рулетката, по едно време обикаляше из залата заедно с добре облечен възрастен мъж, когото ФБР бе идентифицирало като Фреди Маестро — смяташе се, че има връзки с организираната престъпност, и притежаваше, между другите неща, „Хай Ролър Лейнс“ тук, в Ню Йорк. Две седмици по-късно, в началото на юни, един банков клон близо до „Тауър Сентър Мол“ в Детройт бе ограбен от бяла жена със старомоден ленен костюм, която избягала с краден „Шевролет Малибу“, шофиран от чернокож мъж.
Бентън бе зашеметен и се чувстваше глупаво. Трябваше да прегледа наново живота си, а сега не бе подходящият момент да го направи, не и по време на такова обсъждане с такива хора в конферентната зала на КСА. Той на практика се бе превърнал от пазител на закона в шибан учен. Една проклета банкова обирджийка бе негова пациентка, а той не бе разбрал нищо, защото нямаше право да проучи миналото на Доди Ходж, нямаше право да я провери коя е и какво представлява, освен че е една противна жена със сериозно личностно разстройство, която твърди, че е леля на Хап Джъд.
Бентън можеше да си повтаря до втръсване, че дори и да я бе проверил, какво би могъл да научи? Логически погледнато, отговорът бе: нищо. Чувстваше се ядосан и унизен, искаше му се отново да е във ФБР, да носи пистолет и значка и да му е позволено да рови където, по дяволите, си иска. „Но така или иначе нямаше да откриеш нищо“, повтаряше си той, докато седеше на конферентната маса в стая, която бе, разбира се, синя — от килима и стените до тапицерията на столовете. „Никой не откри нищо, докато ти не видя снимките й на стената.“ Не я бяха разпознали. Не можеха да я потърсят и с компютрите.