Доди нямаше никакви отличителни белези, като например татуировка, които биха могли да се озоват в база данни. Никога не бе обвинявана в нещо по-сериозно от грубо поведение в автобус в Бронкс и кражба от магазин и нарушаване на обществения ред в Детройт миналия месец, и в нито един от двата случая не бе имало причина някой да свърже тази петдесет и шест годишна гръмогласна и неприятна жена с поредица умно извършени обири, които неслучайно спряха напълно, докато тя бе пациентка в „Маклийн“. Бентън непрекъснато си напомняше, че би могъл да я проверява колкото си иска и пак да не я свърже с Джеръм Уайлд или фамилията Шандон. Бяха направили тази връзка по чист късмет — лош късмет за Жан-Батист, защото за него никога нищо не бе достатъчно. Той небрежно бе оставил ДНК-то си в един краден мерцедес; напоследък бе направил много неща, с които беше прекалил. Излизаше от релси и ето че сега отново бе тук, пред тях, пред Бентън. И не бе само връзка или клон, а коренът.
На един плосък екран срещу Бентън се виждаше последната известна снимка на Жан-Батист, направена от тексаския Департамент на правосъдието преди близо десет години. Как ли изглеждаше копелдакът сега? Бентън не можеше да спре да зяпа образа на стената. Двамата сякаш се взираха враждебно право един в друг. Обръснатата глава, асиметричното лице с едното око по-ниско от другото и възпалената плът около тях, силно зачервена от химическото изгаряне, за което Жан-Батист твърдеше, че го било ослепило. Но не беше. Двама пазачи от затвора „Полански“ го бяха разбрали по трудния начин, когато Жан-Батист ги бе блъснал в една бетонна стена и бе смазал гърлата им. През пролетта на 2003-та той бе напуснал килията, в която очакваше изпълнението на смъртната си присъда, облечен в униформата на убития пазач, с табелката с името му на гърдите си и с ключовете от колата му в джоба си.
— Това не е отклонение, а промяна на темата — тъкмо казваше Лание на Бъргър.
Двете спореха доста, но Бентън не ги слушаше. Току-що бе пристигнало ново съобщение от Марино:
„Отивам в ДНК сгрдт да се срещна с луси и докторката“
— Ще е по-очевидно, когато получим нагледно изображение. Съгласна съм с Бентън. Но Джеръм не обича насилието — казваше Лание. — Никога не е обичал насилието. Дотолкова, че е дезертирал от армията. Влязъл е там само защото не можел да си намери работа, а после се чупил, защото му се отворила възможност да припечелва незаконно.
Бентън прати имейл на Марино:
„Защо?“
Лание продължаваше:
— Пипалата на Шандон са в Детройт. Както и в Луизиана, Лас Вегас, Маями, Париж, Монте Карло. В пристанищни градове. В градове с казина. Може би дори в Холивуд. Всичко, което привлича организираната престъпност.
— Но това вече не е бащата — напомни Бентън на всички около масата. — И не е братът на Жан-Батист. Ние изрязахме гнилото на ябълката през две хиляди и трета. Не стигнахме до сърцевината, но той не е от същата порода.
Отговорът на Марино:
„Часовникът на тони дериън“
Бентън продължи:
— Вие говорите за човек, който изпитва сексуална наслада да убива, за някой твърде вманиачен, твърде зависим от импулсите си, за да може успешно да управлява картел, да управлява нещо толкова сложно, каквото е бил фамилният им бизнес в продължение на близо век. Не можем да разглеждаме това като случай на организирана престъпност. Трябва да го разглеждаме като поредица от сексуални убийства.
— Бомбата е била истинска — каза Бъргър на Лание, като че ли Бентън не бе казал нищо. — Можела е да рани тежко Кей и дори да я убие. Как се вписва това в тезата за ненасилие?
— Не ме разбрахте — каза Лание. — Важното в случая е неговото намерение и ако Уайлд всъщност е само куриер, може дори да не знае какво е имало в пратката.
— Забележете и поведението му при всички тези банкови обири. Не е имало никакво насилие. Той е страхливец, стои си в колата. Даже пистолетът не е истински. — Докато говореше, Стокман работеше върху дървото от решения — или гората от решения, както го бе нарекъл — което трябваше да изкара на екрана. — Трябва да се съглася с Марти, че той и Бабето… тоест тази Доди… Извинявайте, но от половин година й викам Бабето. Та значи Джеръм и Доди просто играят по чужда свирка.
— Доди Ходж не играе по ничия свирка — каза Бентън. — Тя се съгласява да свърши нещо, ако ще получи удовлетворение от него. Ако й е забавно. Но не е марионетка. Може да бъде сговорчива и управляема само донякъде и точно тук Жан-Батист е допуснал грешка, като е избрал нея, Джеръм и изобщо всички, които вероятно е избрал. Те до един ще са непълноценни, защото и той самият е такъв.