Още беше в банята и правеше снимки, когато се появи Мелник: говореше по телефона си и му показа с вдигнат палец, че е издирил детектив Бонел.
Марино взе телефона и каза:
— Да.
— С какво мога да ви помогна? — Гласът бе женски, приятен, нисък, точно каквито Марино харесваше.
Той не познаваше Бонел, изобщо не бе чувал за нея до днес. Това не беше чак толкова изненадващо в полицейско управление с размерите на нюйоркското, където работеха около четирийсет хиляди полицаи, шест хиляди от тях — детективи. Марино кимна на Мелник да излезе и да го чака в коридора.
— Имам нужда от малко информация — каза след това. — Работя с Бъргър. Не мисля, че сме се срещали с вас.
— Аз общувам директно с помощник окръжните прокурори — каза тя. — Вероятно затова не сме се срещали.
— Никога не съм чувал за вас. Откога сте в „Убийства“?
— Достатъчно отдавна, за да знам, че трябва да избягвам триъгълните схеми.
— Да не сте математичка?
— Ако Бъргър иска информация, нека ми се обади лично.
Марино бе свикнал хората да се опитват да го заобиколят, за да стигнат до Бъргър. Бе свикнал да слуша всякакви глупости за това защо някой си трябвало да говори с нея, а не можел да говори с него. Бонел явно не бе в „Убийства“ от много отдавна, иначе нямаше да се държи толкова нахакано и отбранително, а може би беше чула разни слухове и бе решила, че не харесва Марино, още преди да се запознае с него.
— Знаете ли, тя в момента е малко заета — рече той. — Затова ме натовари да търся отговори вместо нея. Не иска утре денят й да започне с обаждане от кмета, който се интересува какво, по дяволите, се прави, за да бъдат предотвратени още загуби за туристическия бизнес или каквото е останало от него. Когато седмица преди Коледа в Сентръл Парк изнасилват и убиват млада жена, която е излязла да потича, човек току-виж си променил намерението да доведе тук жената и децата, за да гледат „Рокетс“.
— Предполагам, че не е говорила с вас.
— Напротив. Защо мислите, че съм в апартамента на Тони Дериън?
— Ако Бъргър иска информация от мен, има номера ми — каза Бонел. — С радост ще се погрижа за всичко, което й е нужно.
— Защо ме разигравате? — Разговорът продължаваше по-малко от минута, а Марино вече беше бесен.
— Кога за последно сте говорили с нея?
— Защо питате? — Тук ставаше нещо. Нещо, за което Марино не знаеше.
— Може би ще е по-добре да отговорите на въпроса ми — рече Бонел. — Тези неща действат двупосочно. Вие питате мен. Аз питам вас.
— Вашите хора още не бяха разчистили местопрестъплението в парка, когато говорих с нея. В мига, щом й съобщиха за станалото, тя се свърза с мен по телефона, защото ръководи скапаното разследване. — Сега Марино бе този, който говореше отбранително. — Цял ден разговарям с нея по шибания телефон!
Не беше съвсем вярно. Бе говорил с Бъргър три пъти, за последно преди около три часа.
— Това, което се опитвам да ви кажа — продължи Бонел, — е, че може би трябва да поговорите пак с нея, вместо да говорите с мен.
— Ако исках да говоря с нея, щях да се обадя на нея. Обаждам се на вас, защото имам въпроси. Да нямате някакъв проблем с това? — Марино крачеше възбудено из апартамента.
— Може би.
— Как казахте, че ви е първото име? И не ми давайте инициалите си.
— Л. А. Бонел.
Марино се зачуди как ли изглежда и на колко години е.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм П. Р. Марино. Също като в „пъблик рилейшънс“, което е един от специалните ми таланти. Искам от вас само потвърждение, че не сте взимали лаптопа или джиесема на Тони Дериън. Че те не са били тук, когато сте пристигнали.
— Не бяха. Само зарядните.
— Тони имала ли е чантичка или портмоне? Ако изключим две празни чанти в дрешника, не виждам нищо, което би могла да носи обикновено. А се съмнявам, че е взимала чантичката със себе си, докато е тичала.
Настъпи пауза. После дойде отговорът:
— Не. Не съм видяла нищо такова.
— Е, това е важно. Значи, ако е имала чантичка или портмоне, те липсват. Взимали ли сте нещо оттук за лабораторията?