Бъргър предположи, че Настя ги пуска, без да пита по интеркома кои са, защото вече знае, гледала ги е на монитора на охранителната система, а и ги очакваха. По всички новини се говореше за статуса й на легална имигрантка, даже се въртяха няколко снимки, придружени от слухове за услугите, които осигурявала на Боби в допълнение към готвенето на вечеря и оправянето на леглото му. Икономката, която пресата бе кръстила „Насти“42, беше на около трийсет и пет, с изпъкнали скули, маслинена кожа и поразителни сини очи.
— Заповядайте. — Настя отстъпи встрани.
Фоайето бе облицовано с травертин, имаше отворени арки, а касетираният таван бе на височина шест метра. В центъра му висеше старовремски полилей от стъкло с цвят на аметист и опушен кварц. От едната страна се виеше стълбище с изящни железни перила. Настя ги помоли да я последват по него до библиотеката. Бъргър си спомни, че тя се намираше на третия етаж, към дъното на къщата, огромна вътрешна стая, в която Руп Стар цял живот бе събирал колекция стари книги, достойна за университет или дворец.
— Господин Фулър си легна много късно и стана много рано. Много сме разтревожени от онова, за което приказват по новините. — Настя спря на стълбите и се обърна към Бъргър. — Вярно ли е? — Стъпките й отново заехтяха по камъка, когато продължи нагоре, говореше с гръб към тях, извила леко глава настрани. — Аз винаги се тревожа кой шофира таксито. Влизаш и потегляш с непознат, който може да те откара къде ли не. Да ви предложа нещо за пиене? Кафе, чай, вода или нещо по-силно? В библиотеката може да се пие, стига да не оставяте чашите близо до някоя книга.
— Не, благодаря — отговори Бъргър.
На третия етаж тръгнаха по дълъг коридор, застлан с пътека в различни оттенъци на тъмночервено и розово. Минаха през няколко врати и стигнаха до библиотеката. Миризмата на мухъл бе по-силна, отколкото я помнеше Бъргър от предишното си посещение преди три седмици. Сребърните полилеи бяха електрически, лампите светеха слабо, а стаята бе студена и неуютна, сякаш никой не бе влизал в нея, откакто Бъргър бе тук в Деня на благодарността. Подвързаните с флорентинска кожа фотоалбуми, които бе разглеждала, още стояха на купчина върху масата, а пред тях бе бродираният стол, на който бе седяла, когато откри няколкото снимки на Луси. Върху една по-малка масичка с крака във форма на грифони стоеше празна кристална чаша — Бъргър помнеше, че Боби я бе оставил тук, след като бе изпил два пръста коняк за успокояване на нервите. Стоящият часовник до камината не бе навит.
— Напомнете ми пак какво е вашето положение тук — каза Бъргър, след като двете с Бонел се настаниха на един кожен диван. — Имате апартамент на кой етаж?
— На четвъртия, в задната част — каза Настя и очите й уловиха същите детайли, които бе забелязала и Бъргър: ненавития часовник и мръсната чаша. — До днес не бях тук. След като господин Фулър го нямаше…
— Беше във Флорида — каза Бъргър.
— Той ми каза, че ще идвате, и побързах да дойда. Бях на хотел. Господин Фулър бе достатъчно мил да ме настани в един хотел недалеч оттук, за да съм му подръка при нужда, но да не спя сама в тази къща. Разбирате защо това би било неприятно точно сега.
— Кой хотел? — попита Бонел.
— Хотел „Елизиум“. Семейство Стар го използва от години за гости от друг град или за бизнес съдружници, които не желае да настани в къщата. Той е само на няколко минути пеш. Разбирате защо не бих искала да остана сама тук точно сега. Последните седмици бяха доста стресиращи. Това, което се случи с Хана, а после медиите, микробусите с техните камери. Никога не знаеш кога ще се появят, а сега е още по-зле заради жената, която каза всички онези неща по Си Ен Ен снощи. Всяка вечер говори само за това и непрекъснато тормози господин Фулър за интервюта. Някои хора нямат никакво уважение. Господин Фулър ми даде почивка, за да не остана тук сама точно в този момент.
— Карли Криспин — каза Бъргър. — Тя тормози Боби Фулър, така ли?
— Не мога да я понасям, но гледам, защото искам да знам. Само че се чудя на какво да вярвам — отвърна Настя. — Онова, което каза снощи, беше ужасно. Разплаках се, толкова бях разстроена.
— А тя по какъв начин тормози господин Фулър? — попита Бонел. — Предполагам, че не е толкова лесно човек да се добере до него.
— Знам само, че е идвала тук. — Настя придърпа едно кресло и седна. — На едно или две партита, отдавна. Когато е работила за Белия дом като… като прессекретарка. Аз още не съм била тук, но нали знаете за господин Стар и известните му вечери и партита? Ето защо има толкова много книги със снимки. — Тя посочи албумите на масата. — И още много, много други по рафтовете. Събирани са над трийсет години. Сигурно не сте ги разглеждали всичките? — попита тя, защото не бе тук в деня на посещението на Бъргър и Марино.