— Ами влакна от по-нова кола? — попита Скарпета.
— От това, което си ми пратила, досега съм видял само много отпадъчни влакна.
— Това подкрепя теорията, че тялото й е превозено с кола — каза Скарпета. — Но едва ли става дума за такси.
Четири и десет по времето на Тони Дериън — и нещо се случи. Нещо внезапно и катастрофално. За период от трийсет секунди крачките й спаднаха от две до нула и тя остана неподвижна. Не мърдаше ръцете и краката си, нито която и да било част от тялото си, а кислородът в кръвта й бе паднал: деветдесет и осем процента, после деветдесет и седем. Пулсът й се забави до шейсет.
— Очаквах да споменеш за това, защото по всички новини говорят за него — каза Гефнър. — Средната възраст на такситата в Ню Йорк Сити е по-малко от четири години. Не можеш да си представиш какъв километраж навъртат. Доста е невероятно хромовожълтата боя да идва от такси. От някаква стара кола е, не ме питай каква.
Четири и шестнайсет по времето на Тони Дериън. Тя отново се раздвижи, но не вървеше, вграденият в часовника й крачкомер показваше нула. Движеше се, но не правеше крачки, вероятно не бе изправена. Някой друг я местеше. Кислородът в кръвта й бе деветдесет и пет процента, пулсът — петдесет и седем. Същата околна температура и осветление. Намираше се в същата част на къщата и умираше.
— Другата следа е ръждата. И микроскопичните частици като пясък, камъчета, глина, разложена органична материя, плюс части от насекоми. С други думи, мръсотия.
Скарпета си представяше как са ударили Тони Дериън изотзад, един-единствен силен удар в лявата част на тила. Тя сигурно моментално е рухнала на пода. Била е в безсъзнание. Четири и двайсет, кислородът в кръвта й бе деветдесет и четири процента, а пулсът — петдесет и пет. Тя отново се движеше. Имаше много движение, но крачкомерът оставаше на нула. Тя не вървеше. Някой я местеше.
— Мога да ти пратя образи — казваше Гефнър, но Скарпета почти не го слушаше. — Полени, коса, по която личи нагризване от насекоми, насекомски изпражнения и, разбира се, акари, тоест прашни кърлежи. По цялото й тяло е имало много от тях и се съмнявам, че са дошли от Сентръл Парк. Може би са от онова, в което е била превозена. Или от някое много прашно място.
По екрана течаха диаграми. Върхове и хълмчета на графиките за активност. Равномерно движение на всеки петнайсет секунди, минута след минута. Някой я движеше последователно, ритмично.
— … които представляват микроскопични арахниди и бих очаквал да се срещат в изобилие на някой стар килим или в стая с много прах. Акарите умират, ако няма с какво да се хранят, като например опадали кожни клетки, а те търсят в къщите главно това…
Четири и двайсет и девет по времето на Тони Дериън. Кислород в кръвта деветдесет и три процента, пулс четирийсет и девет удара в минута. Тя изпадаше в хипоксия, мозъкът й започваше да гладува за кислород, докато се подуваше и кървеше от страшната рана. Върхове и хълмчета на графиките за активност, тялото й се движеше в ритъм от вълни и линии, модел, който се повтаряше продължително време, измервано със секунди, с минути.
— … с други думи, домашен прах…
— Благодаря ти — каза Скарпета. — Трябва да затварям. — И прекъсна връзката.
Лабораторията бе тиха. Графиките, диаграмите и картите се нижеха по двата големи плоски екрана. Тя седеше като хипнотизирана, докато ритъмът продължаваше, но вече по-различен, с внезапни резки подскоци в някои моменти, после спокоен, а после започваше отначало. В пет часа по времето на Тони Дериън кислородът в кръвта й бе седемдесет и пет процента, а пулсът — трийсет и три. Беше в кома. Една минута по-късно графиката на активността стана права линия, защото движението бе спряло. След четири минути на пълна неподвижност околната осветеност изведнъж спадна от триста лукса на по-малко от един. Някой бе угасил лампите. В пет и четиринайсет минути Тони Дериън умря в тъмното.
Луси отвори багажника на колата на Марино, а в същото време Бентън и една жена слязоха от черен джип и бързо пресякоха Парк авеню. Минаваше пет, беше тъмно и студено, откъслечните пориви на вятъра шибаха флага над портала на къщата на Стар.
— Някакъв резултат? — попита Бентън, докато вдигаше яката на палтото си.
— Заобиколихме отзад и се опитахме да надзърнем през прозорците, за да видим дали вътре става нещо. Засега нищо — каза Марино. — Луси мисли, че има заглушаващо устройство, а аз мисля, че трябва да разбием вратата и да нахлуем с пистолетите, без да чакаме ОБР.