Чу гласове и спря. Женски гласове. Стори й се, че е Бъргър. Нещо за „запушена“, а после друг глас каза: „Е, все някой го е направил“ и „Казаха ни, че…“, и няколко пъти се повтори фразата „Това очевидно не е вярно“.
След това Бъргър попита:
— Какви приятели? И защо не сте ни го казали по-рано?
Последва приглушен женски глас, който говореше бързо и с акцент. Луси предположи, че това е Настя, и се заслуша за мъж, за Боби Фулър. Къде беше той? Съобщението, което Бъргър бе оставила на Марино, докато се намираха още в лабораторията без телефоните си, гласеше, че двете с Бонел отиват на среща с Боби. Той уж бил долетял рано тази сутрин от Форт Лодърдейл заради чутото по новините — че е открита коса от Хана — и Бъргър поискала да говори пак с него, защото имала много въпроси. Боби отказал да се срещне с нея в прокуратурата или на някое публично място и предложил да се видят в къщата, в тази къща. Къде беше тогава? Луси бе проверила — обади се в кулата на летището в Уестчестър и разговаря със същия онзи вечно груб диспечер.
Той се казваше Лех Петерек и беше поляк. Държеше се много недружелюбно, защото просто си беше такъв и това нямаше нищо общо с Луси. Всъщност той изобщо не се сети коя е, преди да му каже номера на хеликоптера си, а дори и тогава си припомни съвсем смътно. Каза, че днес нямало полети, пристигнали от Южна Флорида, нито пък полети на гълфстрийма, който обикновено използваха Боби Фулър и Хана Стар — гълфстрийма на Руп. Той си беше в хангара и не бе мърдал оттам от седмици — в същия хангар, който използваше и Луси, защото Руп й бе посредничил при покупките на хеликоптери. Руп я бе запознал с тези забележителни машини, както и с фераритата. За разлика от дъщеря си Хана, той бе добронамерен човек и до самата му смърт Луси се бе чувствала сигурна за своя поминък, и през ум не й бе минавало, че някой ще поиска да го унищожи просто ей така.
Стигна до горния край на рампата, все така покрай стената. Единствените запалени лампи бяха в дъното вляво, откъдето долитаха и гласовете, но Луси не виждаше никого. Бъргър, а вероятно и Бонел, и Настя, бяха скрити зад коли и дебели колони, облицовани с махагон и покрити със защитна обвивка от черен неопрен, така че безценните коли да не получат вдлъбнатини по вратите. Луси се приближи, вслушваше се за някакъв признак на беда или опасност, но нямаше нищо, макар разговорът на моменти да заприличваше на спор.
— Е, очевидно някой го е направил. — Това без съмнение беше Бъргър.
— Тук непрекъснато влизат и излизат хора. Има толкова забави. Винаги е било така. — Пак гласът с акцента.
— Казахте, че приемите са намалели след смъртта на Руп Стар.
— Да. Не са толкова много. Но все още идват някои хора. Не знам. Господин Фулър обича усамотението. Той и приятелите му идват тук долу. Аз не им досаждам.
— Искате да ви повярваме, че не знаете кой влиза и излиза? — Третият глас трябваше да е на Бонел.
Колите на Руп Стар. Колекция колкото грижливо подбрана и сантиментална, толкова и впечатляваща и рядка. „Пакард“ 1940-а като онзи, който притежавал баща му. „Тъндърбърд“ 1957-а, за какъвто си мечтаел Руп в гимназията, когато карал фолксваген костенурка. „Камаро“ 1969-а, като онова, което имал след завършването на Харвард. „Мерцедес“ 1970-а седан, с който се възнаградил, след като започнал да печели добре на Уолстрийт. Луси мина покрай безценния му „Дюзенберг Спийдстър“ от 1933-та, „Ферари 355 Спайдър“ и последната кола, която бе купил преди смъртта си и не бе имал възможност да реставрира — жълто такси „Чекър“ от 1979-а: Руп твърдеше, че му напомняло за Ню Йорк в златните му времена.
Новите допълнения към колекцията му: ферарита, поршета, ламборгини, бяха купени наскоро под влиянието на Хана и Боби, включително бялото „Бентли Азур“ кабрио, което бе паркирано срещу стената, запушено от червената „Карера GT“ на Боби. Бъргър, Бонел и Настя стояха до задния му калник и разговаряха, с гръб към Луси, все още, без да я забелязват. Тя им подвикна едно здрасти и им каза да не се стряскат. Вече беше до чекъра и забеляза остатъци от пясък по гумите му и дири, водещи до тях. Високо предупреди всички, че е въоръжена, и продължи да се приближава. Те се обърнаха и тя позна изражението върху лицето на Бъргър, защото го бе виждала и преди. Страх. Недоверие и болка.
— Недей — каза Бъргър и си пролича, че се страхува от Луси. — Свали пистолета. Моля те.
— Какво? — попита изумено Луси и забеляза как дясната ръка на Бонел потрепва.
— Моля те, свали пистолета — каза Бъргър безизразно.