Нямаше намерение да навлиза в повече подробности, защото питаеше силно недоверие към есемесите, но й бе все по-трудно да ги избягва, след като всички други ги ползваха.
Въздухът в кабинета й се бе пропил с гадната миризма на застоял чийзбургер и пържени картофи — обядът й бе на път да се превърне в археологическа ценност. Тя хвърли кутията в кошчето, а самото кошче изнесе пред вратата. После почна да пуска щорите на прозорците с изглед към гранитните стъпала пред входа на ССМ — често се случваше там да седят роднини и приятели на пациентите, когато не ги свърташе във фоайето. Спря за момент и загледа как Грейс Дериън се качва на задната седалка на един мръснобял „Додж Чарджър“, вече не толкова разтреперана, но все още очевидно потресена и сломена.
При огледа на тялото едва не бе припаднала. Скарпета я върна в чакалнята и поседя с нея, направи й горещ чай, погрижи се за нея, доколкото й беше по силите, докато не реши, че е безопасно да позволи на обезумялата от скръб жена да си тръгне. Чудеше се какво ли ще направи сега госпожа Дериън. Надяваше се приятелят, който я е докарал, да остане с нея, за да не е сама. Може би колегите й от болницата щяха да се погрижат за нея, а синовете й да пристигнат по-бързо в Айслип. Може би тя и бившият й съпруг щяха да прекратят спора си за останките и вещите на убитата им дъщеря, да решат, че животът е прекалено кратък за дрязги и злоба.
Седна на бюрото си, което бе изработено така, че я заобикаляше от три страни. От двете страни имаше два метални шкафа, служещи за поставки за принтера и факса. Зад гърба й, върху една маса, бе микроскопът „Олимпъс ВХ41“, включен към фиброоптичен осветител и видеокамера, така че Скарпета да може да разглежда предметните стъкла и уликите на монитор, да прави електронни снимки на образите или да ги разпечатва на фотохартия. На една ръка разстояние стояха стари приятели: учебникът по медицина на Сесил, „Патологията“ на Робинс, „Наръчникът“ на Мерк, Сафърстийн, Шлезингер. Петрако и още някои неща, които бе донесла от вкъщи да й правят компания. Комплект инструменти за дисекция от времето, прекарано в медицинския институт „Джон Хопкинс“, и други сувенири й напомняха за дългата традиция в съдебната медицина преди нея. Месингови везни, хаван и чукало. Аптекарски шишета и буркани. Хирургически комплект от Гражданската война. Микроскоп от края на деветнайсети век. Подбрана колекция от полицейски шапки и значки.
Позвъни на джиесема на Бентън. Включи се направо гласовата поща, което обикновено означаваше, че Бентън е изключил телефона си, защото се намира някъде, където не може да го използва — в случая в мъжкото затворническо отделение на „Белвю“, където работеше като съдебен психолог консултант. Скарпета опита да се свърже с офиса му и усети как й олеква на сърцето, когато той вдигна.
— Значи си още там — каза тя. — Искаш ли да вземем заедно такси?
— Какво, сваляш ли ме?
— Казват, че си от лесните. Ще ми трябва още около час, имам разговор с доктор Едисън.
— Един час ме устройва. — Гласът му беше унил. — Аз също трябва да проведа съвещание с шефа.
— Добре ли си? — Тя затисна телефона между рамото и брадичката си и се логна в имейла си.
— Може би има един дракон, който трябва да убия. — Бентън говореше с познатия си успокоителен баритон, но Скарпета долови следи от тревога и гняв. Напоследък долавяше доста неща.
— Мислех, че трябва да помагаш на драконите, а не да ги убиваш — каза тя. — Няма да ми кажеш за какво става дума, нали?
— Права си. Няма — отвърна той.
Искаше да каже, че не може. Сигурно имаше проблеми с някой пациент и това май се превръщаше в тенденция. През последния месец Скарпета бе останала с впечатлението, че той отбягва „Маклийн“, психиатричната болница в Белмонт, Масачузетс, където се водеше на щат и където двамата бяха устроили своя дом. Бе по-нервен и разсеян от обикновено, сякаш наистина нещо го гризеше — нещо, за което той не искаше да говори, намеквайки, че правилата не му позволяват. Скарпета знаеше кога да разпитва и кога да го остави на мира. Отдавна бе свикнала с факта, че Бентън споделя твърде малко.
Животът, който водеха, бе такъв — изпълнен с тайни, като стая, в която има колкото светлина, толкова и сянка. През дългия им съвместен път и двамата нерядко поемаха по собствени отбивки, към собствени цели, които невинаги бяха известни на другия. Но колкото и трудно да бе това за нея, за него бе още по-зле. В повечето случаи нямаше нищо неетично Скарпета да обсъжда работата си със своя съпруг и да търси мнението и съвета му, но самата тя рядко можеше да му отвърне със същото. Пациентите на Бентън бяха живи хора и се радваха на определени права и привилегии, които не важаха за нейните мъртъвци. Бентън не можеше да обсъжда със Скарпета някой пациент, без да наруши поверителния характер на отношенията си с него — с изключение на случаите, когато пациентът представляваше опасност за себе си или за околните или пък бе осъден за престъпление.