Червеният плик на картичката бе чист, без никакви надписи — нямаше ги имената нито на Бентън, нито на Скарпета, нито на Доди Ходж. Това поне съответстваше на нещата, които той знаеше за нея. Докато бе в „Маклийн“, тя отказваше да пише. Отказваше да рисува. Отначало твърдеше, че била срамежлива. После реши, че лекарството, което й дават в болницата, предизвиква треперене и нарушава координацията й, така че не може да прерисува дори най-простата поредица от геометрични фигури или да свързва числа в определен ред, нито да подрежда карти или кубчета. Цял месец тя не правеше нищо друго, освен да театралничи, да създава проблеми, да се оплаква, да наставлява, да съветва, да любопитства, да лъже и да говори с всеки, който желае да я слуша, като понякога дори викаше. Не можеше да се насити на преувеличените си драми и на фантазиите си, беше едновременно звезда в собствения си филм и своя най-голяма почитателка.
Никой друг вид личностно разстройство не ужасяваше Бентън така, както хистрионното. Още от мига на арестуването на Доди в Детройт, Мичиган, за дребна кражба и нарушаване на обществения ред, целта на всички замесени в случая бе да й осигурят психиатрична помощ, при това колкото се може по-далеч от самите тях. Никой не искаше да има нищо общо с тази гръмогласна жена, която бе пищяла и вила в кафе-книжарницата „При Бети“, че била лелята на филмовата звезда Хап Джъд, че се намирала в „безплатния му списък“ и затова не било кражба да натъпче четири ДВД-та с негови екшъни отпред в панталоните си. Дори самата Бети с радост се отказа от обвиненията, при условие че Доди никога повече няма да стъпва в магазина й, в Детройт или в щата Мичиган. Сделката гласеше, че тя трябва да бъде хоспитализирана минимум за три седмици и ако се съгласи на това, делото ще отпадне.
Доди бе оказала съдействие с уговорката, че трябва да бъде въдворена в „Маклийн“, защото там отиват важните особи, богатите и известните, а освен това се намирала в удобна близост до нейното имение в Гринич, Кънектикът, а също и до Сейлъм, където обичала да пазарува в различни вещерски магазини, да прави платени заклинания и ритуали и да предлага магическите си умения срещу определена цена. Настояваше, че след като приемът в частна болница ще й струва толкова пари, трябвало да й дадат най-утвърдения и изтъкнат съдебномедицински експерт, мъж с поне докторска степен, който е работил за ФБР, няма предубеждения към свръхестественото и е толерантен към другите религии, включително Старата вяра.
Първият избор на Доди бе съдебният психиатър д-р Уорнър Ейджи, защото го смяташе за бивш профайлър на ФБР, а и го даваха по телевизията. Искането й бе отхвърлено. Първо, Ейджи нямаше договор с болница „Маклийн“, и второ, офисът на детройтския окръжен прокурор не желаеше по никакъв начин да бъде свързван със „съдебномедицинския доктор Фил“9, както го наричаха. Намесването на името на Ейджи в тази каша само по себе си бе достатъчно, за да държи Бентън надалеч, независимо кой е пациентът — толкова силно го презираше. Но той имаше професионални задължения към „Маклийн“ и за лош късмет бе най-очевидният кандидат за тежката задача да оцени състоянието на тази жена, която твърдеше, че е вещица и роднина на знаменитост. Целта беше да я отърват от процес и затвор — не че някой затвор на тази планета би я искал.
През четирите седмици, докато тя бе негова пациентка, Бентън прекарваше колкото се може повече време в Ню Йорк, не само за да е близо до Скарпета, но и за да е далеч от Доди. Изпита огромно облекчение, когато я изписаха миналата неделя следобед. Даже провери няколко пъти, за да е сигурен, че наистина са я взели и са я откарали у дома — не в някакво си там имение в Гринич, защото това бе още една лъжа, а в малката й къщичка в Еджуотър, Ню Джърси, където тя живееше сама, след като бе сменила четирима съпрузи — всичките или мъртви, или отдавна избягали. Бедните копелета!
Вдигна телефона и набра вътрешния номер на началника на отдела по съдебна психиатрия в „Белвю“ д-р Нейтън Кларк, за да го попита дали има свободна минутка. Докато чакаше, огледа отново плика на „ФедЕкс“. Някои неща продължаваха да го смущават и безпокоят, и да го подтикват да действа така, както знаеше, че не бива. На разписката нямаше обратен адрес, а адресът му тук, в „Белвю“, бе написан на ръка, с простичък четлив почерк, толкова прецизен, че текстът изглеждаше като напечатан. Изобщо не приличаше на нещо, което човек би очаквал от Доди — в „Маклийн“ тя се подписваше на различните формуляри с широка и завъртяна драскулка и това бе единственото, което бе написала при пребиваването си там. Бентън измъкна гланцираната картичка от плика. На нея бе нарисуван дебел Дядо Коледа, подгонен от разярена Баба Коледа, размахала точилката, а надписът гласеше: „На кого ще викаш хо10 бе?“. Той отвори картичката и записаният глас на Доди Ходж запя фалшиво по мелодията на популярна коледна песничка: