Вбесяващите думи се повтаряха до безкрай, напявани със задъхания й детински гласец.
— Е, не е точно Бърл Айвс11 — отбеляза доктор Кларк, докато влизаше.
Беше с палто и шапка и носеше захабената си кожена чанта за през рамо, която напомняше на Бентън за пощальонските чанти от епохата на конните куриери и фургоните.
— Ако можеш да го изтърпиш, ще се повтаря, докато свърши времето за запис — каза Бентън. — Точно четири минути.
Доктор Кларк остави нещата си на един стол и се приближи до Бентън, който седеше, подпрял ръце на бюрото, и се взираше в картичката. Началникът на отдела по съдебна психиатрия беше минал шейсетте и наскоро му бяха поставили диагноза Паркинсон — жестоко наказание за човек, чието тяло винаги е било също толкова гъвкаво като ума му. Тенис, ски, планинско катерене, пилотиране на собствения му самолет — нямаше много неща, които да не е опитвал и в които да не е постигнал успех; любовта му към живота бе безгранична. Но се бе оказал прецакан от биологията, от генетиката, от околната среда, а може би от нещо толкова тривиално като излагане на оловна боя или стар водопровод бе станало причина свободните радикали да нанесат поражения на базалните ганглии на забележителния му мозък. Един дявол знае как си бе навлякъл това проклятие. Но болестта се развиваше бързо и той вече ходеше прегърбен, а движенията му бяха забавени и тромави.
Бентън затвори картичката и гласът на Доди секна насред думата.
— Явно е домашно изработена — каза той. — Обикновените говорещи картички имат време на запис само около десет секунди, понякога може да стигнат и до четирийсет и пет, но в никакъв случай четири минути. Доколкото разбирам, за да направиш по-дълъг запис, трябва да купиш гласов модул с повече памет. Можеш да го поръчаш по интернет, а после да си изработиш собствена поздравителна картичка. И точно това е направила тази моя бивша пациентка. Или пък някой го е направил вместо нея.
Взе картичката и я завъртя под различен ъгъл, за да може доктор Кларк да види ръбовете — бяха съединени с прецизност и внимание.
— Намерила е тази картичка, или пък някой друг я е намерил — продължи да обяснява Бентън, — записала е гласа си на модул, залепила го е вътре, а върху него е залепила правоъгълно парче хартия, вероятно бялата половина от друга картичка. Ето защо вътрешната част на картичката й е съвсем празна. Не е написала нищо върху нея. И през цялото време, докато беше в „Маклийн“, също не написа нищо. Не можела да пише, така казваше.
— Графофобия?
— Да, а също и от лекарствата, или поне тя твърди така.
— Перфекционистка, която не понася критиките. — Доктор Кларк мина от другата страна на бюрото.
— Симулантка.
— Аха. Престорено психично разстройство. С каква цел? — Доктор Кларк вече се съмняваше в думите му.
— Пари и внимание, това са двата най-силни мотива за нея. Но може да има и нещо друго — отговори Бентън. — Започвам да се чудя кого или какво сме държали в „Маклийн“ цял месец. И защо.
Доктор Кларк седна бавно и внимателно. Вече и най-малкото движение го затрудняваше. Бентън забеляза колко се е състарил от лятото насам.
— Съжалявам, че ти досаждам с това. Знам, че си зает.
— Никога не ми досаждаш, Бентън. Липсваха ми разговорите с теб и си мислех да ти се обадя. Чудех се как си. — Доктор Кларк го каза така, сякаш имаха да говорят за куп неща, а Бентън все му се изплъзва. — Значи тя отказа тестовете с молив и хартия?