Слезе на първия етаж и тръгна по дългия коридор покрай Отдела за специални операции, Мина през още една заключена врата и се озова във фоайето. Обзавеждането тук се състоеше от столове и канапета, тапицирани в тъмночервено и синьо, масички за кафе и стойки със списания, а на един прозорец към Първо авеню имаше коледна елха и менора. Над бюрото на рецепцията в мрамор бе изсечен надписът: Taceant colloquia. Eifugiat risus. Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae. „Нека разговорите замлъкнат. Нека смехът утихне. На това място смъртта се радва да помогне на живите“. От радио, оставено на пода зад бюрото, звучеше музика: Игълс пееха „Хотел Калифорния“. Файлийн, една от пазачките, бе решила, че нищо не й пречи да изпълни празното фоайе с онова, което наричаше „свои мелодии“.
„… Можеш да освободиш стаята, когато пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш“ — припяваше тихо Файлийн, без да усеща иронията.
— Няма ли някой в чакалнята за семействата? — попита Скарпета.
— О, съжалявам. — Файлийн посегна надолу и изключи радиото. — Не мислех, че може да го чуе оттам. Но няма нищо. Мога да мина и без моите мелодии. Просто ми става адски скучно. Само седя и седя, и нищо не се случва.
Нещата, които Файлийн виждаше ежедневно на това място, никога не бяха весели, и вероятно поради тази причина, а не от скука, слушаше своя ободрителен мелодичен рок при всяка възможност, независимо дали работеше на рецепцията, или долу в офиса на моргата. На Скарпета не й пукаше, стига да няма скърбящи семейства, които биха могли да чуят музиката и текстовете и да ги сметнат за провокативни или неуважителни.
— Кажи на госпожа Дериън, че идвам — каза Скарпета. — Трябват ми петнайсетина минути да проверя някои неща и да погледна документите. И хайде да се въздържаме от музика, докато си тръгне, бива ли?
Вляво от фоайето се намираше административното крило, което Скарпета делеше с доктор Едисън, двама асистенти и началничката на личния състав, която в момента бе на меден месец и щеше да се върне чак след Нова година. В половинвековна сграда като тази нямаше никакво излишно място, така че не бяха успели да поместят Скарпета на третия етаж, където се намираха кабинетите на щатните съдебни патолози. Когато бе в града, тя използваше бившата конферентна зала на първия етаж, с изглед към тюркоазносините тухли на входа откъм Първо авеню.
Отключи вратата и влезе. Окачи палтото си, остави кутията с обяда на бюрото и седна пред компютъра.
Отвори уеб браузър и написа в полето за търсене „БиоГраф“. В горната част на екрана се появи въпросът „Може би имате предвид: БиоГрафия“. Не, нямаше предвид това. Звукозаписна компания „Биограф Рекърдс“. Не бе каквото търсеше. „Американ Мютоскоп енд Биограф Къмпани“, най-старата кинокомпания в Америка, основана през 1895-а година от изобретател, работил за Томас Едисон, далечен праотец на главния съдебен лекар, макар че тя не бе сигурна колко поколения ги делят. Интересно съвпадение. Нямаше нищо за БиоГраф с главно Б и главно Г, така както бе щамповано на гърба на необичайния часовник, който Тони Дериън носеше на лявата си китка, когато бяха докарали тялото й в моргата тази сутрин.
В Стоу, Върмонт, валеше силен сняг. Големи мокри снежинки, които се трупаха по клоните на елите и белите борове. Ски лифтовете по Грийн Маунтинс приличаха на бледи паяжини, почти невидими в бурята и неподвижни. Никой не караше ски в това време, никой не правеше нищо, освен да си седи у дома.
Хеликоптерът на Луси Фаринели бе останал в близкия Бърлингтън. Поне бе прибран на сигурно място в хангара, но тя и помощник окръжният прокурор на Ню Йорк Джейми Бъргър нямаше да ходят никъде в близките пет часа, а може и повече. Във всеки случай не и преди девет вечерта, когато се очакваше бурята да отмине на юг. Тогава условията щяха да са отново летателни, с таван над деветстотин метра, видимост поне осем километра и североизточен вятър със скорост до трийсет възела. Щяха да имат страшен попътен вятър за полета към Ню Йорк и би трябвало да стигнат навреме за онова, което имаха да свършат, само че Бъргър не бе в настроение. Цял ден седеше в другата стая и говореше по телефона, и дори не се опитваше да бъде мила. Според нея лошото време ги бе задържало тук по-дълго от предвиденото и щом Луси бе пилотът, значи вината бе нейна. Нямаше значение, че метеоролозите бяха сгрешили и че първоначалните две малки бури се бяха слели в една над Саскечеуан, Канада, и към тях се бе прибавила арктическа въздушна маса, създавайки истински звяр.