— Чака ви още дъжд, а може би и сняг в северната част на града. Ще отмине до полунощ, защото циклонът отслабва по пътя си към вас.
— Вие двете няма да мърдате оттам, надявам се.
— Ако не успея да вдигна хеликоптера, тя ще потърси кучешки впряг.
— Обади ми се, преди да тръгнете, и моля те, внимавай — каза Скарпета. — Е, аз трябва да ида да говоря с майката на Тони Дериън. Липсваш ми. Какво ще кажеш в скоро време да вечеряме заедно или нещо такова?
— Разбира се — отвърна Луси.
Затвори телефона я отново увеличи звука на клипа по YouTube. Мик Флитууд продължаваше да блъска по барабаните. Отпуснала и двете си ръце върху лаптопите, сякаш самата тя изнасяше рок концерт и свиреше соло на клавишни, Луси цъкна едновременно на последната информация за времето и на един имейл, който току-що бе пристигнал в пощенската кутия на Хана Стар. Странно нещо бяха това хората. След като знаеш, че някой е изчезнал и може би дори мъртъв, защо продължаваш да му пращаш имейли? Зачуди се дали съпругът на Хана Стар, Боби Фулър, наистина е толкова тъп, че и през ум не му минава, че полицията и прокуратурата могат да следят имейла на Хана или да са възложили тази работа на компютърен експерт като нея. През последните три седмици Боби ежедневно пращаше съобщения на изчезналата си жена. А може и да бе съвсем наясно какво прави, може би искаше пазителите на реда да видят какво пише на своята bien-aimee2, на своята chouchou3, на своята amore mio4, на любовта на живота си. Така де, ако я беше убил, нямаше да й праща любовни писъмца, нали?
От: Боби Фулър
Пратено: Четвъртък, 18 декември, 15:24
До: Хана
Тема: Non posso vivere senza di te5
„Мъничката ми,
Надявам се, че си на някое сигурно място и четеш това. Сърцето ми се носи на крилете на моята душа и ще те намери, където и да си. Не забравяй, не мога нито да ям, нито да спя.“
Луси провери IP адреса му. Вече го познаваше от пръв поглед. Апартаментът на Боби и Хана в Северен Маями Бийч, където той вехнеше, криейки се от медиите в царска обстановка, която Луси познаваше прекалено добре — всъщност неотдавна се бе намирала в същия този апартамент заедно с прекрасната му крадлива съпруга. Всеки път, когато видеше имейл от Боби и се опитваше да вникне в главата му, се чудеше как ли би се чувствал той, ако вярваше, че Хана е мъртва.
А може би знаеше, че е мъртва, или пък знаеше, че не е. Може да бе наясно какво точно й се е случило, защото наистина бе замесен в него. Луси нямаше представа, но когато се опитваше да се постави на мястото на Боби и да изпита някаква загриженост, не успяваше. За нея имаше значение единствено, че Хана е пожънала това, което е посяла, или пък щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Тази жена заслужаваше всяко лошо нещо, което би могло да я сполети. Беше пропиляла времето и парите на Луси, а сега й крадеше нещо още по-ценно. Три седмици с Хана, никакво време с Бъргър. Дори когато бяха заедно, все едно бяха разделени. Луси се плашеше. Кипеше вътрешно. Понякога й се струваше, че ще вземе да направи нещо ужасно.
Препрати последния имейл на Боби до Бъргър, която бе в съседната стая и крачеше насам-натам. Чуваше стъпките й по твърдите дъски. После насочи вниманието си към един адрес на уебсайт, който бе започнал да премигва на единия лаптоп.
— Сега пък какво? — каза на празния хол на градската къща, която бе наела, за да изненада Бъргър за рождения й ден: петзвездно жилище с високоскоростен безжичен интернет, камини, пухени легла и фини ленени чаршафи. В гнезденцето имаше всичко, освен онова, за което бе предназначено — интимност, романтика, забавление — и Луси винеше за това Хана, Хап Джъд, Боби, всички. Чувстваше се преследвана от тях и нежелана от Бъргър.
— Това е абсурдно — каза Бъргър от вратата. Имаше предвид света отвъд прозорците, където всичко бе побеляло и само силуетите на дърветата и покривите се мержелееха през падащия на парцали сняг. — Ще се измъкнем ли някога оттук?
— Я, какво е това? — промърмори Луси и кликна на един линк.
Търсенето по IP адрес бе открило уебсайт, хостван от Центъра по съдебна антропология на Университета на Тенеси.
— С кого говореше преди малко? — попита Бъргър.
— С леля ми. А сега си говоря сама. Все с някого трябва да говоря.
Бъргър пренебрегна заяждането. Не смяташе да се извинява за нещо, което не зависи от нея. Не бе виновна, че Хана Стар е изчезнала и че Хап Джъд е извратен тип, който може би разполага с някаква информация. И като че ли това не стигаше, сега пък някаква бегачка била изнасилена и убита в Сентръл Парк. Искаше й се да каже на Луси, че трябва да прояви повече разбиране. Да не е такава егоистка. Да порасне и да престане с тази своя несигурност и жажда за внимание.