— Извършихме предварителна идентификация на дъщеря ви въз основа на личните вещи, открити от полицията. — Скарпета седна срещу нея. — Бившият ви съпруг също я разпозна по снимка.
— Онази, която сте направили тук ли?
— Да. Позволете ми да ви изразя най-искрените си съболезнования.
— А той спомена ли, че я вижда само един-два пъти в годината?
— Ще сравним зъболекарските картони и ще направим ДНК анализ, ако е необходимо — каза Скарпета.
— Мога да ви дам информация за зъболекаря й. Тя все още използва моя. — Грейс Дериън затършува из чантата си и на масата паднаха с тракане червило и пудриера. — Детективът, с когото говорих, щом се прибрах и получих съобщението… Беше жена, но не мога да си спомня името й. После се обади друг детектив. Мъж. Марио, Маринаро. — Гласът й трепереше и тя премигна, за да спре напиращите сълзи. Извади от чантата си малък бележник и химикалка.
— Пийт Марино?
Госпожа Дериън надраска нещо и откъсна листчето, ръцете й се тресяха като на паралитичка.
— Не знам наизуст номера на зъболекаря. Ето името и адреса му. — Плъзна листчето към Скарпета. — Марино. Да, мисля, че така беше.
— Той е детектив от Нюйоркското полицейско управление и е прикрепен към офиса на помощник окръжния прокурор Джейми Бъргър. Нейната служба ще ръководи криминалното разследване. — Скарпета пъхна листчето в папката, която Рене бе оставила за нея.
— Той каза, че ще отидат в апартамента на Тони да вземат четката й за коса и четката й за зъби. Вероятно вече са ги взели, не знам, не са ми се обаждали — продължи госпожа Дериън с треперещ пресекнат глас. — Полицията е говорила първо с Лари, защото мен ме нямаше вкъщи. Бях закарала котката на ветеринар. Наложи се да я приспят, представяте ли си какво ужасно съвпадение! Точно с това се занимавах, докато са се опитвали да ме открият. Детективът от офиса на окръжния прокурор каза, че можете да вземете ДНК-то й от вещите в апартамента. Не разбирам откъде сте сигурни, че е тя, щом още не сте направили тези изследвания.
Скарпета изобщо не се съмняваше в самоличността на Тони Дериън. Шофьорската й книжка и ключовете от апартамента й бяха в един джоб на анорака, пристигнал заедно с трупа. Рентгеновата снимка показа зараснали фрактури на ключицата и дясната ръка и тези стари травми съответстваха на получените от Тони преди пет години, когато била блъсната от кола, докато карала колело — по информация, получена от полицията.
— Казвах й да не тича в града — говореше госпожа Дериън. — Не мога да ви опиша колко пъти съм й го повтаряла. Но тя никога не е тичала след мръкване. Не знам защо ще тича, като вали. Тя мрази да тича, като вали, особено ако е студено. Мисля, че е станала някаква грешка.
Скарпета побутна към нея една кутия с носни кърпички и каза:
— Бих искала да ви задам няколко въпроса, да обсъдим някои неща, преди да я видите. Може ли? — След разпознаването Грейс Дериън нямаше да е в състояние да говори. — Кога се видяхте или чухте последния път с дъщеря ви?
— Във вторник сутринта. Не мога да ви кажа точното време, но беше някъде около десет. Обадих й се и си побъбрихме.
— Тоест преди два дни, на шестнайсети декември.
— Да. — Госпожа Дериън избърса очите си.
— И оттогава не сте имали никакви контакти с нея? Никакви обаждания, гласова поща, имейли?
— Ние не разговаряме всеки ден, нито пък всеки ден си пращаме имейли, но получих един есемес от нея. Мога да ви го покажа. — Посегна към чантата си. — Предполагам, че трябваше да съобщя за това на детектива, как се казваше…
— Марино.
— Той попита за имейла й. Каза, че трябвало да го прегледат. Аз му дадох адреса, но разбира се, не знаех паролата. — Затършува за телефона и очилата си. — Обадих се на Тони във вторник сутринта, за да я питам дали иска пуйка или шунка. За Коледа. Но тя не искаше нито пуйка, нито шунка. Каза, че може да донесе риба, и аз й казах да вземе каквото иска. Беше си съвсем нормален разговор, предимно за такива работи, защото братята й ще идват за празниците. Всички щяхме да се съберем на Лонг Айланд. — Вече бе извадила телефона и си бе сложила очилата, и преглеждаше нещо с треперещи ръце. — Аз живея там. В Айслип. Медицинска сестра съм болница „Мърси“. — Подаде телефона на Скарпета. — Ето какво ми прати снощи. — Издърпа още кърпички от кутията.
Скарпета прочете есемеса.
„От: Тони
Още се мъча да си взема свободни дни, но Коледа е шантаво време. Трябва да си намеря заместник, а никой не иска, особено заради смяната. ХХОО