- Казах ти да млъкнеш! - Джейкъб я сграбчи и отново я уви в одеялото, въпреки протестите ѝ. Изправи се и продължи ту да тича, ту да се пързаля по склона, като се стараеше да пренася тежестта си повече на здравия крак. След стотина метра започваше горичка, потънала в мрак. Успееше ли да стигне до нея преди преследвачите да превалят хълма, имаше шанс да им се измъкне. А добереше ли се до следващия рид, щеше да стигне Локс Крийк. Непосредствено до старите сушилни за хмел имаше голяма ферма за цветя с оранжерии и постройки, които предлагаха милион скривалища. Само да стигнеше дотам...
Разнесе се нов вик, Джейкъб се обърна и видя лъчите на фенерите да шарят по склона. Единият го подмина, но се върна и го освети, след което прозвуча стряскащо пук! Той се хвърли на земята и се претърколи, без да изпуска увития в одеялото робот. Стреляха по него! Това бе жестоката истина: искаха да го убият.
Лежеше в тревата и дишаше тежко, обзет от паника, а кракът му изгаряше от болка. Лъчът на фенера мина над главата му. Не можеше да им позволи да го хванат. Трябваше да стане, да хукне отново и да стигне до дърветата.
Но поне Дороти бе млъкнала.
Скочи и се затича.
Пук! Пук!
Продължи да бяга на зигзаг, а лъчът на друг фенер освети гърба му и се оплита да не го изпусне този път.
Пук!
Продължи да тича, да скача, да лавира. Добра се до дърветата - рехава горичка от евкалипти, - но не спря да тича, а продължи да се препъва в мрака, да си проправя път сред падналите клони и бодливите храсталаци. Докато тичаше по склона, лунната светлина му помагаше да се ориентира, но тук, в горичката, цареше непрогледен мрак. Опипваше пътя си напред, но имаше прекалено много ниски клони и шубраци. Те все се закачаха за дрехите му, но Джейкъб не смееше да включи фенерчето.
- Аз мога да виждам в тъмното - прозвуча приглушеният глас на Дороти. - Качи ме на конче.
- Само ако обещаеш да спреш да спориш.
- Обещавам.
Джейкъб я измъкна от одеялото, захвърли го настрани и я вдигна на раменете си. Тя стисна пластмасовите си крака около врата му и се вкопчи в косата му с тригтръстите си ръце.
- Направо.
И Джейкъб забърза направо.
- Сега наляво... още малко... направо... Можеш и по-бързо... Леко наляво... - Тя продължи да го насочва, докато Джейкъб тичаше сред дърветата, отначало по-бавно, а после - след като доби увереност - все по- бързо и по-бързо.
Лъчите на фенерите пронизаха горичката и озариха дънерите над главата му.
- Тичай! - подкани го Дороти.
Джейкъб затича по-бързо.
- Настигат ни! - каза Дороти. - Тичай по-бързо!
Джейкъб се опита да ускори крачка, но имаше чувството. че кракът му ще се разцепи на две. Куцаше лошо и вдигаше много шум. Чуваше пукота на клони под краката на преследвачите си.
- Завий рязко надясно - насочи го Дороти, - надолу по онзи стръмен склон.
Джейкъб зави надясно и хукна надолу, като се под- хлъзваше и пързаляше. След секунди се озова в доста по-гъста елова гора.
- Спри! - прошепна Дороти. - Пази тишина!
По всичко изглеждаше, че идеята на Дороти с рязката смяна на посоката, последвана от внезапното спиране, е свършила работа. Явно се бяха измъкнали от преследвачите.
- Сега върви, но бавно и тихо - подкани го Дороти. - Право напред.
Склонът, по който се спускаха, бе по-стръмен и по-хлъзгав, осеян с иглички, но водеше право към рекичката. А там растителността бе по-рехава в сравнение дори с евкалиптовата горичка. Джейкъб се спускаше на сляпо, почти не можеше да контролира крачките си, а Дороти шепнеше инструкции в ухото му. Лъчите на фенерчетата се появиха изневиделица над главите им.
- Наляво!
Джейкъб зави наляво, но въпреки това светлината го откри. Той опита да свърне рязко, но склонът бе прекалено стръмен, за да му позволи да маневрира с подобна скорост.
Пук! Пук!
Чу един от куршумите да се забива в робота, при което главата на Дороти се люшна напред, а в мрака се разхвърчаха парченца пластмаса.
- Дороти!
Никакъв отговор. Дороти разхлаби захвата си. Още малко и щеше да падне. Джейкъб я сграбчи в мига, в който тя се пусна от раменете му. Продължи да тича по стръмния склон, без да вижда почти нищо, с едната си ръка предпазваше лицето си от клоните, а с другата стискаше Дороти. Растителността стана по-гъста, появиха се ниски храсти и бурени. Лъчите на фенерчетата танцуваха около него.
Джейкъб си удари главата в един дебел клон, падна по гръб и се плъзна по мокрия склон. Едва не изтърва Дороти, но успя да я стисне за крака, преди да полети надолу. Опита се да забие пети в пръстта, за да забави скоростта, но в резултат се претърколи и полетя надолу още по-бързо. Спря в гъсти хвойнови храсти. Остана да лежи за миг зашеметен и изподран, останал без дъх. Накрая отвори очи. Непрогледен черен мрак. Чуваше някъде под себе си реката, чуваше и капките дъжд. Опипа земята около себе си и установи, че се е заврял под бодлива хвойна - земята беше мека, покрита с гъст слой иглички. Къде беше Дороти? Продължи да опипва първо земята, сетне и клоните около себе си и най-сетне я откри оплетена в съседния храст.