Мелиса поклати глава.
- Започнат ли да правят „умни“ оръжия, това ще е краят. Или ще се самоунищожим, или машините ще поемат контрола и ще унищожат нас. Това е някаква идиотска комбинация между ХАЛ и „Бойна звезда „Галактика“.
- Колко време ще им отнеме да създадат нова програма от типа на Дороти? - попита Форд.
Мелиса се замисли.
- Е, аз все още разполагам с онзи мой малък трик. И възнамерявам да го запазя в тайна. Без него ще се провалят.
Форд замълча, после каза:
- Мога ли да те попитам какъв е той?
Тя го изгледа. Дълго.
- Не знам защо го правя, но ще ти кажа. Може би защото зная, че мога да ти имам доверие.
- Благодаря.
- Трикът е... в съня.
- В съня?
- Всеки организъм, който има нервна система, се нуждае от сън. Кръглият червей, който има едва триста неврона, се нуждае от сън. Охлювът, който има десет хиляди неврона, се нуждае от сън. Човекът, който има сто милиарда неврона, се нуждае от сън. Защо?
- Не зная.
- Никой не знае. Но явно сънят е от фундаментално значение за живота. Всяка мрежа от неврони, колкото и малка да е, трябва периодично да изпада в състояние на покой, на сън. Това е номерът. Оказа се, че сънят е от фундаментално значение и за сложния изкуствен интелект. Дороти даваше грешки, докато не програмирах възможност за сън. Тя беше самоусъвършенстваща се програма, но се нуждаеше от периоди на сън, докато кодът ѝ се модифицира и преструктурира. А докато кодът се самомодифицираше, тя сънуваше. Това бе неочакван за мен страничен ефект, който обаче се оказа ключов. Преминаването в състояние на сън, както и самите сънища, са двата ключа към всяка самоусъвършенстваща се програма от типа изкуствен интелект. В противен случай тя ще дефектира.
- Струва ми се странно, но въпреки това логично.
Мелиса поклати глава.
- Един ден някой умен програмист ще осъзнае това и тогава... ще настъпи краят на човешката раса. Особено с президент като този.
Мелиса Шепърд се сбогува с Форд на паркинга и тръгна към колата си. Когато стигна до нея, се обърна - макар да знаеше, че не бива да го прави - и проследи с поглед Форд, който отиваше към своята кола. Странен тип беше този Уаймън Форд - висок, не особено красив, но здрав и силен - и най-вече загадъчен. Запита се дали ще го види отново. Мисълта, че може никога да не го види, я натъжи.
Прогони тези мисли, качи се в колата, хвана волана и се опита да овладее чувствата си. Бе съсипана от загубата на Дороти. Откакто Дороти бе загинала, все си повтаряше, че в края на краищата тя е само една компютърна програма. Да, но Дороти, която изпитваше такъв страх от смъртта, бе успяла да го преодолее и да жертва живота си, за да спаси живота на едно момче. Затова Мелиса не можеше да приеме, че Дороти не е нещо повече от Булев алгоритъм. Осъзна, че е обикнала Дороти като своя дъщеря и скърби за нея и че никакви логически разсъждения и философски размисли не са в състояние да излекуват тази рана.
Форд, разбира се, бе прав. Нямаше начин да спрат милитаризацията на изкуствените интелекти. Това наистина бе нова, неочаквана насока в оръжейната надпревара и по всичко изглеждаше, че някои страни вече работят в това направление. Китайците може би вече бяха решили проблема със съня и бяха създали собствени оръжейни системи, базирани на изкуствен интелект. Севернокорейците, иранците и прочие едва ли изоставаха много. Идеята за роботизирани насекоми, управлявани от изкуствен интелект... това бе същински кошмар! Нямаха представа в колко опасна територия навлизат. Осъзна, че изпитва отчаяна нужда да се махне колкото се може по-далеч от всичко това и да подреди мислите си. Като за начало можеше да се върне в ранчото „Лейзи Джей“ и да поработи за Клант. Конете ѝ липсваха.
Подкара към апартамента си в Грийнбелт и остави колата на паркинга. Слънцето проникваше през голите клони на дърветата, а тревата в парка изглеждаше потъмняла и унила. Още утре щеше да се обади на Клант и да го попита има ли нужда от коняр.
Както обикновено, асансьорът миришеше на пържен лук. Мелиса влезе в апартамента си, надникна в хладилника и не откри нищо, което да става за ядене. Явно пак щеше да си поръча китайско.
Отвори с въздишка лаптопа си, за да провери електронната си поща. Докато тя се зареждаше, скайпът ѝ се включи самичък. Миг по-късно на екрана се появи образът на нахакана тийнейджърка с червени коси, зелени очи, лунички и карирана рокля.
Сърцето на Мелиса подскочи от изненада.
- Дороти? Дороти... ти ли си?