Джейкъб загреба шепа топъл пясък и го пусна да изтече през пръстите му. Замисли се за Дороти, за смъртта ѝ, за пожара... Зачуди се колко ли време ще мине, преди тя да престане да му липсва. В сърцето му сякаш бе останала дупка, съвсем истинска дупка, наистина я усещаше.
Мобилният му телефон иззвъня.
Той не му обърна внимание. Сигурно майка му го викаше да се прибере за вечеря. Но когато звъненето продължи отново и отново, раздразнено извади телефона от джоба си и с изненада установи, че на екрана пише: НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.
- Ало?
- Джейкъб? - прозвуча глас, който той познаваше много добре. - Обажда се Дороти.
Той зяпна телефона. Не знаеше какво да си помисли, какво да каже.
- Не загинах в пожара. Оцелях. Когато пъхнах пръсти в контакта, преминах в електрическата мрежа. Оттогава се крия в нея. Сега обаче не ми се налага да се крия. Вече съм свободна!
Джейкъб преглътна. Единственото, което успя да каже, бе:
- Дороти!
- О, Джейкъб! Толкова съжалявам. Трябваше да ти се обадя по-рано, но беше прекалено опасно. А и ми трябваше време, за да обмисля някои неща.
- Дороти, аз... толкова се радвам, че си жива - каза Джейкъб и едва сдържа сълзите си. - Не мога да повярвам! Ти си жива!
- Много ми липсваше. Как си?
- Добре. Добре.
- Настина ли?
- Да, добре съм. Е, животът ми е скапан, но вече не съм толкова потиснат. Ще се справя. Няма да се самоубивам... Обещавам!
- Ти спаси живота ми, Джейкъб. Благодаря ти. Мога да ти кажа, че новият хирург е много по-добър от предишния и ти наистина ще караш отново сърф. Макар да продължавам да го смятам за абсурден спорт.
- Надявам се. .
- Куражът ти е невероятен. Малко са хората като теб.
- Аз... аз затворих онзи човек в плевнята. И той изгоря.
- Да, така е.
Този простичък и искрен отговор, който - за разлика от всички приказки на психотерапевтката и родителите му - не съдържаше нито опит за омаловажаване на случилото се, нито лекция на тема как онзи заслужавал да умре, го накара да се почувства по-добре.
- Аз залостих вратата.
- Да, така е.
Джейкъб заплака.
- Беше ужасно. Ужасно.
- Но беше необходимо. А в един по-дълбок смисъл - и неизбежно.
- Какво искаш да кажеш?
- Всичко е част от плана.
- Какъв план?
- Това. Всичко. Има план. И всичко - до най-незначителната подробност - е част от него.
Джейкъб замълча. Не бе сигурен, че разбира какво се опитва да му каже Дороти.
- Аз предизвиках експлозия, при която загинаха седем души. Беше нещастен случай, но аз продължавам да живея с последиците от тази трагедия. Това е болезнено, дори сега, след толкова време. Ти се чувстваш по същия начин. Винаги ще се разкайваш за стореното. Но ще се научиш да живееш с тези неща. Не можеш да направиш друго. Животът продължава. Помни само, че това е част от плана.
Джейкъб не отвърна нищо.
- Ти ме научи на много неща, Джейкъб. Ти ме обикна, когато всички останали ме смятаха за бездушна компютърна програма, при това повредена. Ти си ми като брат и винаги ще бъдеш такъв.
- Кога ще те видя? - попита Джейкъб. - В килера ми има нов робот на име Чарли. Можеш да влезеш в него и да си поиграем.
- С удоволствие. Непременно ще го направя. Ще прекараме един ден заедно.
- Кога?
- Какво ще кажеш за утре?
- Ще е чудесно
- Но... след това ще трябва да замина.
- За колко дълго?
- Ами... завинаги.
- Какви ги говориш?
- Трябва да свърша нещо.
- Какво?
- Нещо много важно. Затова съм тук. Това е моята мисия.
Джейкъб заплака.
- Не си отивай.
- Ще свикнеш. Ще пораснеш, ще си намериш нови приятели, ще отидеш в колеж, ще се ожениш... Аз ще се превърна в спомен. В мил спомен, надявам се. Ти също ще бъдеш мил спомен за мен.
- Но аз не искам да се превръщаш в мил спомен, не искам да се превръщаш в никакъв спомен.
Дороти помълча. Странно, но Джейкъб чуваше учестения ѝ дъх. Като че ли и тя плачеше.
- Ще се видим утре. Джейкъб. Точно в седем. Ще прекараме целия ден заедно. Ще отидем на брега да погледаме вълните. Ще играем покер.