Истинско чудо на медицината! Откакто му бяха сложили този пейсмейкър, президентът се бе почувствал прероден - и физически, и интелектуално. Почувствал се бе с двайсет години по-млад. Промяната, настъпила в него, бе толкова необикновена, че вече му бе трудно да си спомни кога е изпитвал умора или пък се е задъхвал, кога е изпитвал раздразнение или е изпадал в апатия. Кой би могъл да предположи, че един пейсмейкър е в състояние да предизвика подобна промяна? И то не само по отношение на физическото му състояние, но и на умствената му дейност. Особено по отношение на умствената му дейност. Ето това бе истинското чудо.
Мислите му бяха прекъснати от председателя на Върховния съд, който зае мястото си пред президента. Двамата си размениха усмивки и кимвания, после президентът вдигна ръка, за да положи клетва. Огромното множество притихна. Председателят на Върховния съд също замълча за няколко секунди, след което каза:
- Тържествено се заклевам, да изпълнявам съвестно...
Когато президентът повтори думите, видя дъха, който излизаше от устата му.
- ... длъжността президент на Съединените щати и да полагам всички усилия...
Цареше абсолютна тишина, тишина отвъд самата тишина.
- ... да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати.
Готово! Председателят на Върховния съд протегна ръка, здрависа се с него и каза:
- Поздравления, господин президент.
Тишината бе пометена от аплодисменти, които започнаха като тих вятър, но постепенно набраха сила и се превърнаха в мощна буря. Президентът стоеше на стъпалата пред Кагштолия и се наслаждаваше на този толкова приятен звук на одобрение. Когато аплодисментите стихнаха, се обърна и се качи на подиума, откъдето трябваше да произнесе речта по случай встъпването си в длъжност.
Отново настана тишина. Множество очакваше речта му с нетърпение. Президентът погледна аутокюто и видя думите на речта си върху екрана.
Докато се приготвяше да прочете речта, която най-добрият му автор на речи бе подготвил толкова грижливо, след което лично той я бе редактирал и внимателно бе претеглил всяка дума и бе формулирал всеки израз, президентът бе обзет от нещо като разочарование. Речта, която се канеше да произнесе, речта, върху която се бе трудил толкова много, изобщо не бе добра. Съдържаше много думи, които обаче не казваха нищо. Всъщност тя дори не казваше онова, което той бе искал да каже. Беше написана преди да му поставят новия пейсмейкър, по времето, когато се бе чувствал ужасно стар и уморек. Осъзна, че след миг ще отправи друго, много по-важно послание, и това го изпълни с увереност. Щеше да отправи посланието, което неговата страна, а и целият свят, трябваше да чуят, искаха да чуят. За първи път чувстваше ума си толкова бистър.
- Скъпи сънародници - започна той, - скъпи хора от целия свят. Бях подготвил една реч, която да произнеса днес, но няма да го направя. Искам да ви кажа нещо много по-важно. Ще се обърна не само към моите американски сънародници, но и към всички граждани на този толкова прекрасен и толкова крехък свят, в който живеем и който Карл Сейгън нарече прашинка, огряна от слънчев лъч.
Президентът замълча. Възцарила се бе нова тишина, по-пълна дори от предишната.
Президентът не се нуждаеше от аутокю. Думите просто извираха от сърцето му, достигаха до главата му и оттам - чрез устата му - до целия свят. Бяха хубави думи. Искрени думи. Думи, които светът отчаяно копнееше да чуе. В този ден целият свят слушаше. Президентът знаеше какво трябва да се каже и какво трябва да се направи. Когато изречеше всички тези думи и когато хората чуеха удивителното му послание, прашинката, огряна от слънчев лъч, никога нямаше да е същата.
Благодарности
Бих искал да изразя моята признателност към великолепните хора от издателство „Тор“, включително на Том Дохърти, Линда Куинтън, Кели Куин, Пати Гарсия, Алексис Саарела и, разбира се, на дългогодишния ми редактор Боб Глийсън. Бих искал да благодаря още и на Линкълн Чайлд, Карън и Боб Коупланд, Ерик Си- моноф, Клаудия Рюлке, Надин Уодъл и Роджелио Пи- ниеро за неоценимата им помощ. И накрая, специални благодарности на Ерик Лутхард за консултациите по техническите въпроси.
Дъглас Престън