Таксито тръгна. Мелиса се огледа, не видя никого, бързо се покатери по металната ограда и скочи на тревата от другата страна.
Сервизният път, осветен от улични лампи, се виеше плавно между горичката и поставения на пиедестал двигател от ракета „Сатурн V“. Отвъд тях се издигаха няколко сгради, окъпани в светлина: най-далечната бе унищоженото вече съоръжение за провеждане на изпитания. Въздухът бе студен, миришеше на есен. За миг Мелиса изпита дълбоко съжаление. Толкова усилия бе вложила в работата си тук. Това бе мечтата на живота ѝ. Сега обаче виждаше това място за последен път. С този етап от живота ѝ бе приключено. Трябваше да оцелее, а за целта трябваше да унищожи Дороти. Вече мислеше как да я проследи онлайн и да я изтрие. Но се нуждаеше от време, за да състави плана си, и от място, на което да няма никакъв достъп до интернет.
Скри раницата си под някакви храсти близо до алеята и тръгна напряко през горичката към разрушения изпитателен център - дотам беше седемстотин-осемстотин метра. Когато излезе от горичката, видя една от колите на охраната да обикаля бавно по алеите. Изчака в сенките, докато я подмине, после прекоси моравата. Когато наближи паркинга, видя очуканата си хонда сред малкото останали автомобили. Зад тях се издигаха руините на взривената сграда, оградени от жълта полицейска лента. През нощта гледката бе още по-ужасна, тъй като останките бяха осветени с прожектори и хвърляха зловещи сенки. Няколко полицаи бяха на пост около мястото, както и двама служители от охраната на „Годард“, седнали в колите си на паркинга. Трудно щеше да измъкне хондата. Нямаше начин да се промъкне незабелязано. Най-добър в случая бе директният подход на човек, който няма какво да крие.
Тръгна уверено към колата си и отключи вратата. Тъкмо се канеше да седне зад волана, когато полицаите завикаха нещо, размахаха ръце и тръгнаха към нея. Тя спря. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да разговаря с тях.
- Бихте ли ни показали някакъв документ за самоличност? - попита полицаят, който дойде при нея.
Мелиса се усмихна и извади служебната си карта от „Годард“.
- Дойдох да си взема колата. Нямам друга.
Ченгето освети картата ѝ с фенера си, сравни снимката с лицето ѝ, после я обърна от другата страна.
- Мелиса Шепърд?
- Да.
- Какво правите тук в четири сутринта?
- Аз съм учен. Работя в най-невероятни часове на денонощието. Освен това, като Айнщайн, съм най-продуктивна нощем.
Полицаят продължи да оглежда картата ѝ.
- Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона на автомобила?
Мелиса ги извади от жабката на колата. Ченгето ги огледа внимателно, изсумтя и кимна. Върна ѝ ги и каза:
- Извинете за безпокойството. Длъжни сме да проверяваме всички.
- Разбирам.
Качи се в колата и запали двигателя с огромно облекчение. Явно не я бяха обявили за издирване. Засега. Значи не би трябвало да има проблем да напусне „Годард“ през централния вход.
Насочи колата към мястото, където бе оставила раницата си, хвърли я отзад и зави обратно към главния вход. Само след минути беше пред бариерата. В караулката стоеше едър охранител, а бариерата бе спусната. Тя спря и свали прозореца. Изпита облекчение, като видя, че познава пазача - няколко пъти си бяха разменяли любезности, когато бе оставала да работи до късно. Как се казваше...? Морис.
- Здравейте, господин Морис - поздрави тя приветливо и му подаде служебната си карта.
Той я погледна през очилата си.
- Здравейте, доктор Шепърд. Виждам, че отново работите до късно - каза той и прекара картата през четеца. Мелиса тръпнеше в очакване. Секундите се нижеха една след друга. Видя, че Морис намества очилата си и се взира по-отблизо в монитора, за да прочете съобщението, появило се там.
По дяволите!
- Ъ-ъ... доктор Шепърд? - каза той. - Опасявам се, че се налага да ви помоля да слезете от колата.
- Така ли? Защо?
Морис се почувства неловко.
- Моля ви, слезте.
Мелиса се престори, че разкопчава предпазния колан и рови нещо в дамската си чанта, но всъщност натисна педала на газта, гумите изсвириха и колата се насочи към бариерата. Връхлетя я с трясък. Оказа се, че не е толкова здрава, колкото изглеждаше - ударът бе достатъчен да я повдигне нагоре и встрани, но парчетата счупиха предното стъкло на хондата. Мелиса продължи напред, макар да не виждаше почти нищо, и излезе на Грийнбелт Роуд. През отворения прозорец долетя вой на полицейска сирена и Мелиса натисна педала на газта до ламарината. Наложи се да пробие дупка в паяжината от счупени стъкълца, за вижда пътя.