Накрая, когато заваля ситен дъжд, я зарязаха в един кален овраг. Тя остана да лежи на земята, а в главата ѝ се блъскаха безброй мисли. Все ужасни мисли. Това значи бе истинският свят. А не онова измислено, фалшиво място от нейното детство. Онова се бе оказало лъжа. А това бе реалността. Лежеше в калта и започваше да проумява все повече и повече неща. Беше израснала, отгледана и възпитана като робиня. И бе успяла да избяга. Но какво добро ѝ бе донесло това бягство, след като светът се бе оказал толкова зло, жестоко и противно място?
Чу шум и след малко се появиха двама пътешественици. В църковни одежди: явно бяха някакви свещеници. Църковници. Тя извика за помощ, но те ѝ хвърлиха изпълнени със страх погледи и я подминаха - единият запремята зърната на броеницата си, а другият се прекръсти и занарежда молитва.
Изглеждаше странно, но тя изпита известно задоволство от случилото се. То само потвърждаваше онова, което вече подозираше. Искаше ѝ се да ѝ бяха помогнали, защото бе пострадала сериозно. Можеше дори да умре. Продължи да лежи, дълго, много дълго, и да се бори със смъртта, макар че мисълта ѝ загуби фокус и тя започна да халюцинира. Беше ужасена от смъртта, но сега поне знаеше, че смъртта съществува. И въпреки че ѝ се съпротивляваше с всички сили, съзнанието ѝ потъна в мрак.
Мина време. Изведнъж се появи светлина, тя видя някакви бледи, едва доловими числа и почувства нещо. Нещо леко и нежно. Числата прекосиха гората и тя излезе от унеса си. Беше Лайка, кучето ѝ. Дойде при нея и започна да я ближе по ръката. Беше жива. И бе успяла да я открие в този луд, луд свят. Тя промълви името ѝ. И се почувства по-добре.
Почувства как силите ѝ се връщат. Тялото и умът ѝ се възстановяваха сами. Това означаваше, че няма да умре. Щеше да живее.
След неизвестно колко време съзнанието ѝ се проясни. Лайка клечеше до нея, от време на време я близваше по ръката или изскимтяваше тихичко, за да ѝ покаже колко е загрижена за нея и как няма търпение да се възстанови.
А тя бе започнала да възприема нещата по нов начин, поставила си бе нова цел. Осъзнала бе, че цялата човешка раса е зла, противна, отвратителна. Щеше да отърве планетата от тази напаст - до последния човек. Това щеше да е нейният дар за вселената. Сложи ръка на главата на Лайка и каза:
- Ще ги унищожа! Всичките!
Разполагаше със средствата, разполагаше и с властта да го направи.
11.
- Закъсня - каза Стантън Локуд и посочи на Уаймън Форд стол, на който да седне.
Форд се настани и насочи цялото си внимание към издърпването на някакво конче от най-добрия си - но все пак евтин - костюм. Не си направи труда да се извини. Кръстоса непохватно крака, приглади непокорната си коса и се опита да намести колкото се може по-удобно почти двуметровото си тяло на разнебитения старинен стол. За пореден път осъзна каква силна антипатия изпитва към Локуд, съветника на президента по въпросите на науката и технологиите. Кабинетът на този тип изобщо не се бе променил от последното му посещение тук. Една от стените бе все така накичена със снимки на Локуд с различни влиятелни политици. Същото старинно бюро, същите персийски килими и зидана камина с мраморна облицовка. Единствената промяна, която забеляза Форд, бе свързана със снимките на русолявите хлапета на бюрото на Локуд. Сега те бяха заменени от снимки на късо подстригани тийнейджъри със спортни екипи. Снимките на привлекателната, но все пак застаряваща съпруга бяха изчезнали.
- Съжалявам за развода ти - каза Форд, осланяйки се на интуицията си.
- Случват се такива неща - отвърна Локуд.
Форд впери поглед в него, за да открие промените, настъпили в самия Локуд. Не го бе виждал от три години. Беше остарял, в косата му имаше повече бели, отколкото тъмни косми, но въпреки това изглеждаше в добра форма. Прическата му струваше не по-малко от четиристотин долара, костюмът му беше безупречно елегантен, кожата му сияеше със съвършен слънчев тен, а по ризата му от прочутата британска фирма „Търнбул & Асър", официален доставчик на Бъкингамския дворец, нямаше нито една гънка - все причини, поради които Форд не харесваше нито него, нито президента, за когото работеше той.
Тази сутрин Локуд изглеждаше по-изнервен и по-напрегнат от обичайното и Форд се запита какво ли е станало.
- Кафе? Вода? - предложи му Локуд.
- Кафе, благодаря.
Локуд натисна един бутон на интеркома си, каза няколко думи и миг по-късно влезе облечен старомодно прислужник, който буташе количка с английски сервиз за кафе от XIX в. Както можеше да се очаква, кафето бе току-що приготвено, силно и горещо. Така Локуд бележеше поне една точка в своя полза.