- Районът е забранен за достъп - заяви агентът.
Форд се представи възможно най-дружелюбно:
- Казвам се Уаймън Форд.
За втори път този ден ръката му увисна във въздуха в напразен опит да се здрависа. Агентът на ФБР го изгледа, без да помръдне. Форд свали ръката си.
- Аз съм специален следовател, изпратен от съветника на президента по въпросите на науката и технологиите.
Агентът бе млад и як, с дебел врат. Форд реши, че е от онзи тип грубияни, които в колежа са се забавлявали да тормозят новобранците.
- Мога ли да видя служебната ви карта, господин специален следовател на съветника на президента или какъвто сте там?
Форд извади служебната карта, която Локуд му бе осигурил за отрицателно време. Агентът я огледа внимателно, първо от едната страна, после от другата, извади мобилния си телефон и проведе разговор, който продължи поне пет минути. Накрая заяви:
- Съжалявам, но отделът в Денвър иска да провери пълномощията ви. Вашата служба трябва да се свърже с тях и да уточни някои подробности, преди да получите достъп до мястото.
Форд просто не можеше да понася подобно отношение. Пое си дъх - дълбоко и продължително, - после хвърли поглед към Клантън, който се подсмихваше цинично, и отново се обърна към агента на ФБР.
- Името ви, господине?
- Специален агент Спинели.
- Мога ли да видя служебната ви карта, агент Спинели?
Форд знаеше, че агентите на ФБР са длъжни да показват картата и значката си. Спинели извади своята и я поднесе рязко, агресивно дори, към него, но преди Форд да успее да я разгледа, си я прибра. Форд виждаше, че Спинели е ядосан - ядосан заради това, че е бил част от екип, който се е провалил, ядосан заради това, че се налага да кисне насред тази пустош и да охранява някакъв изгорял автомобил, ядосан, защото имаше вероятност някой друг да поеме нещата оттук насетне.
- Опа! Не успях да я видя - каза Форд и протегна ръка.
Спинели го удостои с многозначителен поглед, който означаваше: не си и помисляй да се бъзикаш с мен!
- Не можем ли да си сътрудничим, без да прибягваме до подобни глупости? - попита Форд. - Моля?
Бог му бе свидетел, че полагаше всички усилия да не изгуби самообладание.
- Съжалявам. Трябва да се свържете с отдела в Денвър. Това не подлежи на обсъждане.
- В такъв случай ще ми трябва номерът на значката ви - каза най-любезно Форд, - за да мога да докладвам кой възпрепятства разследването. Ще изпратя доклада си на моя шеф, който е президентът на Съединените щати, за да могат неговите хора да съсипят кариерата ви във ФБР така, че да се смятате за щастлив, ако си намерите работа в някое погребално бюро. И това не е заплаха, а просто обективен коментар. Затова, господин специален агент Спинели, най-искрено се надявам да промените позицията си.
Спинели стоеше като ударен от гръм. Зад гърба на Форд се чу нещо като покашляне.
- А сега - каза Форд, извади мобилния си телефон и го насочи като оръжие с пръст върху клавишите за бързо избиране, - ще получа ли достъп до колата, или да се обадя в Белия дом и да ти съсипя живота?
Джипът бе в същото състояние, в което го бяха намерили полицаите, ако се изключеха стотиците знаменца, с които криминолозите бяха отбелязали най-различни улики. Върху изпепелената задна седалка, маркирани отново със знаменца, лежаха овъглените останки на айфон и айпад.
- Агент Спинели?
Спинели се приближи. Беше пребледнял и не проронваше нито дума след острата реакция на Форд, който сега реши да му се реваншира, като се държи дружелюбно.
- Изглежда, че колегите ви са свършили доста добра работа при огледа на местопрестъплението.
По лицето на Спинели не помръдна нито едно мускулче.
- Успяхте ли да установите откъде е тръгнал огънят?
- Ей там... от задната седалка.
- А открихте ли следи от запалително вещество?
- Бензин, източен от резервоара, ако се съди по петното на земята.
- Това означава, че е захвърлила телефона си и айпада си и ги е подпалила заедно с колата?