С натежало ог мъка сърце Джейкъб взе робота и го отнесе в стаята си, като не пропусна да затвори вратата. Знаеше, че баща му ще го разпита най-подробно дали роботът му е харесал и какво са правили заедно. Не искаше да обижда баща си, но... защо му натрапваше този робот? Той само му напомняше, че няма приятели. Роботът само щеше да му пречи. Добре поне, че Съли не беше тук, за да види какво става.
Постави робота на пода.
- Да играем - повтори отново Чарли.
Джейкъб не му обърна внимание.
Машината обаче продължи да настоява:
- Да играем.
- Играй си сам!
- Не зная как се играе сам.
Джейкъб впери поглед в робота, който стоеше на килима и се взираше в него с големите си очи. Беше разперил леко ръце и очакваше реакцията му.
- Чарли?
- Да, Джейкъб?
- На колко години си?
- Създаден съм от Даниъл Гулд в Халф Муун Бей, Калифорния, преди четири месеца.
- Точно така. Значи искаш да играем?
- Да.
- Какви игри знаеш?
- Знам много игри. Какво ще кажеш за дама?
- Не обичам дама.
Чарли помълча, после каза:
- Обичаш ли шах? Аз обичам да играя шах.
- Знаеш ли какво обичам? Обичам да карам сърф.
- Какво е сърф?
- Това е една дъска, взимаш я, влизаш навътре в океана, качваш се върху нея и яхваш някоя вълна. Правя го всеки ден.
Настъпи тишина, докато роботът обмисляше тази информация.
- Мога ли да го направя с теб?
- Ще се изпържиш.
- Защо ще се изпържа?
- Защото ще дадеш на късо в солената вода.
- Аз съм водоустойчив.
- Да бе, да... трябват ти само пет секунди след като се качиш на дъската и се опиташ да яхнеш някой маверик131, за да се превърнеш в купчина старо желязо.
- Не разбирам значението на думата маверик.
Джейкъб потърси копче, което да натисне и да изключи това нещо. Огледа главата, гърба, краката - нищо! Все някъде трябваше да има прекъсвач!
- Как да те изключа?
Настъпи продължително мълчание. После:
- Не зная отговора на този въпрос.
- А знаеш ли значението на думата „млъкни“?
- Да.
- Тогава, моля те, млъкни!
Чарли замълча послушно. Джейк го вдигна, занесе го в килера и затвори вратата. После се хвърли на леглото и зяпна в тавана. Замисли се, че едва ли ще има проблем да го направи: ще тръгне по плажа, ще влезе в океана и ще продължи да върви навътре и навътре. Беше октомври и водата бе толкова студена, че едва ли щеше да продължи дълго. Всички казваха, че това е най-лесният начин да си отидеш.
17.
На следващата сутрин Форд тръгна по планинската пътека, която се виеше покрай езерото Комо. Вървеше пеша, хванал поводите на натоварения с храна и оборудване за къмпинг Редбоун. Клантън му бе помогнал да оседлае и да натовари коня и му бе показал как се връзва диамантен възел. Между другото, връзването наистина се бе оказало трудно. Повториха го няколко пъти, докато конят не изгуби търпение и не започна да подскача на място, а двамата с Клантън не плувнаха в пот. „Ще е истинско чудо - каза си Форд, - ако успея да натоваря и завържа по същия начин всички тези неща, когато дойде време да сляза от планината“.
Маршрутът му до езерото Комо минаваше по черен път, напълно проходим за джип. От езерото нататък, беше му обяснил Клантън, пътят преминавал в козя пътека, която след време изчезвала напълно сред голите скали и сипеи на височина над три хиляди и петстотин метра.
Слънцето изгря малко след като потегли. Пътеката се виеше в подножието на планините, след което навлезе в живописна ледникова долина. Пиниите постепенно отстъпиха място на борове, трепетлики и накрая на смърчове. След около два часа Форд стигна езерото Комо с неговите девствени тюркоазени води. Беше на височина три хиляди и петстотин метра, заобиколено от пасища, смърчове джуджета и снежни върхове. Въздухът бе студен, имаше дъх на лед.
Форд реши да спре за почивка, а също и за да хвърли едно око на картата. Долината продължаваше леко нагоре, пътят минаваше покрай още няколко ледникови езерца, преди да свърши край последното, наречено Кратерно и разположено на почти три хиляди и деветстотин метра.
Форд бе проучил околностите подробно и точно затова бе избрал за лагер Кратерното езеро. То бе съвсем малко, разположено високо над линията на дърветата, сгушено в дъното на долчинка, която наподобяваше широка купа. Билата и върховете, които го заобикаляха, оформяха нещо като гигантски амфитеатър, създаден от природата. Форд имаше чувството, че се намира на сцената на римски колизеум.