- Това вече ми се струва прекалено - отбеляза Лансинг.
- В никакъв случай. Това е доказана истина. Аз съм един от програмистите, работили върху Дороти. През последните две години наблюдавах развитието на софтуера и започнах да се замислям върху възможностите за по-широко приложение на тази програма. Не съм като другите програмисти, които най-често са леко смахнати гении, аз имам опит в реалния свят. Видях потенциала на Дороти, особено на Уолстрийт.
- И къде се намира тази... програма Дороти?
- Скита някъде в интернет. Бедна, загубена душа.
- И как ще я открием?
- Ето как ще си заслужа парите - обясни Меланкорт. - Дороти разполага с уникален идентификатор. Поредица от двеста петдесет и шест шестнайсетични числа, вградени в програмата. Тя е напълно видима за всеки външен наблюдател, но не и за самата програма. Дороти не може да скрие или да промени тези числа. Изкуственият интелект дори не подозира за съществуването им. Все едно носи на гърба си лепенка, на която пише: ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ДОРОТИ И СЕ НАМИРАМ ТУК!
- Разполагате ли с този идентификационен код?
- Да. Освен това разполагам и с ръководството за кодиране. Тези две неща ще ви струват допълнително петдесет хиляди долара. Разбирате ли колко изгодна сделка сключвате, господин Лансинг?
22.
Уаймън Форд и Мелиса Шепърд се върнаха в ранчото „Лейзи Джей“ късно следобед след продължително спускане от планините.
Форд винаги се бе гордял с уменията си на планинар, но изглежда, Мелиса демонстрираше неприязънта си към него, като налагаше темпо, което да го съсипе.
Клантън беше на верандата - бившият възпитаник на Йейл и специалист по корпоративно право бе с панталони с тиранти, седеше в люлеещия се стол и пушеше лула от царевичен кочан. Когато ги видя, стана и пъхна палци в гайките на джинсите си.
Шепърд намота поводите около коневръза, измъкна пушката от калъфа на седлото и двамата с Форд се качиха на верандата.
Мелиса застана пред Клантън. Изглеждаше засрамена.
- Здрасти, Клант. Отдавна не сме се виждали.
Той се намръщи.
- Мина оттук, без дори да кажеш едно „здрасти“.
- Бързах. Съжалявам, че ти взех оръжията. - Подаде му пушката и револвера, който измъкна от колана си.
Клантън взе оръжията, без да каже нито дума, и ги остави настрани.
- Не ми пука за оръжията. Интересуват ме изминалите девет години. След като си тръгна, пропадна сякаш вдън земя. Нито дума, нито картичка. Дори не отговори на писмата ми. Защо?
- Не ме бива в тези неща - отвърна тя.
Клантън я изгледа укорително.
- Не ми харесва поведението ти, госпожице. Човек не се отнася така с приятелите си. Беше ми като дъщеря, спасих ти задника от ченгетата, а ти отпраши нанякъде и не ми се обади нито веднъж.
Тя се поколеба, после заряза напереното си поведение.
- Съжалявам, Клант... Наистина съжалявам. Исках да ти пиша, но... знаеш как е... ха днес, ха утре...
- Не приемам подобно извинение. Трябва да се отнасяш по-добре с хората, които са ти помагали. Когато не отговори на писмата ми, започнах да се чудя дали не са те вкарали в затвора, но после открих, че си изчистила досието си и си станала брилянтен учен в НАСА. И през цялото това време не ми написа нито един ред, нито една дума. Това ме обижда!
Раменете ѝ увиснаха и Форд видя в нея незрялата тийнейджърка, която учителите гълчат, а тя се чувства виновна и унизена.
- Нямам извинение - каза Мелиса. - Наистина съжалявам. Но не съм онзи брилянтен учен, за когото ме смяташ. Прецаках всичко. И умряха седем души.
Настъпи продължително мълчание, след което Клантън сложи бащински ръка на рамото ѝ.
- Казах каквото имах да ти казвам и повече няма да повдигам тази тема. Влез и пийни нещо студено. А ти, Уаймън - радвам се, че най-после си изцапал чистичките си дрешки.
В този момент кафявият „Краун Виктория“ се появи сред облак прах и спря пред верандата.
- Приятелчето ти от ФБР - отбеляза Клантън.
Агентът на ФБР - как му беше името? Спинели? - слезе от колата. Огледалните стъкла на очилата му отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Спинели се качи на верандата и каза високо: