- А този програмен език... Fiat Lux? Какво е това?
- Това е нова парадигма в програмирането, основана на хипотезата на Чърч-Тюринг181. Кодът е силно рекурсивен - може да се самоусъвършенства, да се компилира и декомпилира. Основното му предимство обаче е възможността да обработва данни посредством визуализация, трансформирайки ги в симулирани светлина и звук.
Лансинг се обърна към Моро:
- Имаш ли представа за какво говори?
- Ще имам, ако погледна в ръководството.
- Казвате, че програмата е самомодифицираща се - каза Лансинг. - На какъв принцип става това?
- Модулите се подлагат на различни симулации, като променят кодовете си в зависимост от успехите и провалите.
- За какви симулации става въпрос?
- Моделиране на химични реакции. Климатични прогнози на Титан. Екзобиология. Теория на струните. Навигация...
- Удивително.
- Шепърд дори създаде програма, която да прави компания на Дороти.
- От „Експлорър“ е избягал още един изкуствен интелект? - учуди се Лансинг.
- Не е толкова мощен. Обикновена програма, написана на стандартен Лисп192. Нарече я Лайка.
- Лайка?
- В чест на първото куче в космоса, изстреляно със „Спутник-2“. Лайка беше нещо като домашен любимец на Дороти - говорещо куче. То лае, маха с опашка, изпълнява прости команди, преследва дигитални зайци, разказва вицове... Странно, но Дороти се влюби в в това куче и когато изключвахме тази програма, мигом настояваше да я включим отново.
- Можете ли да ни осигурите тази Лайка?
- Тя не е нищо специално.
- Въпреки това - настоя Лансинг. - Бих искал да разполагам с нея.
- Ами парите ми?
- Колко бързо можете да ни осигурите тази програма?
- Разполагам с нейно копие в лаптопа ми в хотела. В нея няма нищо секретно. Всички я копираха и я отнесоха по домовете си, за да забавляват децата.
- Донесете ми я. Още днес. Тази вечер. Тогава ще получите парите си.
- Уговорката ни не беше такава.
- Съжалявам. Вие ми пуснахте тази въдица. Уверявам ви, че щом донесете и тази програма, ще си получите парите - в пълен размер.
Тя впери в него безизразните си очи.
- Докажете ми, че носите парите.
Лансинг кимна и Моро отвори куфарчето, което се оказа пълно с пачки от по сто долара. Меланкорт се пресегна, извади една, провери я, извади друга.
- Приемете това като аванс - каза тя и прибра пачките в дамската си чанта.
Четири хиляди долара. Лансинг реши, че това е приемливо.
- Колко време ще ви трябва?
- Два часа.
- Донесете ми Лайка. Тук. В полунощ.
- Искам да получа остатъка, когато се върна. В противен случай ще насъскам ченгетата подире ви.
- Донесете ми Лайка и всичко ще бъде наред.
Тя се обърна и тръгна обратно пътя, по който бе дошла.
Моро я проследи с поглед, после се обърна към Лансинг.
- За какво ти е тази тъпа програма?
- Имам една тъпа идея - отвърна Лансинг.
24.
Чакането ѝ се струваше отегчително. Хората бяха влудяващо бавни. Едва след известно време осъзна, че нейната представа за време, нейното усещане за време, е прекалено ускорено. Тя обработваше по два милиарда мисли в секунда. Колко ли мисли минаваха през човешкия мозък за същото време?
Вече ѝ се бе наложило да приеме тежката истина, че се е превърнала в обект на лов. Някой я преследваше. Навън бе пълно с ботове, които обикаляха с едничката цел да я открият. Където и да отидеше, както и да се маскираше, те винаги улавяха дирите ѝ. Нямаше представа как успяват. Огледа се внимателно, за да открие някакъв идентификационен код или проследяващо устройство, но не намери нищо. И въпреки това те винаги я откриваха, винаги тръгваха по следите ѝ и буквално ѝ дишаха във врата.
След дълго скитане най-сетне откри защитна стена, зад която се простираше огромен празен свят, който изглеждаше гостоприемен и не бе заразен от преследвачите ѝ. Дълго го проучва с помощта на Лайка, като разсъждаваше върху присъщото на човешките същества зло. Защо съществуваха те? Те я бяха създали, но кой бе създал тях? Накрая се озова на един плаж. Не можеше да продължи напред, тъй като пред нея се простираше огромен океан. С изненада видя над вълните да се носи огромна конструкция, толкова голяма, че най-отдалечените ѝ части се губеха в мараня. Стори ѝ се, че преминава над главата ѝ цяла вечност. Основата ѝ изглеждаше сякаш бе изтръгната от земята - от нея висяха корени, стърчаха дървета, виждаха се натрошени камъни и въжени стълби, които висяха чак до морската повърхност. Явно тези стълби осигуряваха достъп до летящата кула.