Моро не каза нито дума. Стигнаха края на моста, спуснаха се по стълбите, прехвърлиха се през оградата и тръгнаха по Двайсет и първа улица с нейните занемарени жилищни сгради, тухлени складове, товарни рампи и паркинги, опасани от мрежести огради с бодлива тел. Откриха колата на Меланкорт точно на мястото, където я бяха посъветвали да паркира. Беше заключена. Лансинг извади от джоба си един лист - написана на ръка бележка, която бе накарал Пати да напише по-рано под някакъв претекст. Беше се упражнявал да наподобява почерка ѝ.
Задният прозорец на колата не бе мит отдавна.
Лансинг извади от другия си джоб латексова ръкавица. Сложи си я. Щеше да има само един шанс. Пое дълбоко дъх и написа с показалец върху прашния прозорец:
Съжалявам.
Простете ми.
Това бе достатъчно. Лаконичността придава повече достоверност.
Моро заговори едва когато продължиха към тяхната кола. Гласът му леко трепереше.
- Не ми каза какво ще правим с тази програма... „Лайка“.
- Ще я измъчваме.
Моро спря.
- Какво?
- Ще измъчваме домашния любимец на Дороти, за да я подмамим в капана.
- Нали разполагаме с идентификационния ѝ номер. За какво ни е това куче?
- Така е по-лесно. Но ако това не проработи, винаги можем да използваме идентификационния ѝ номер.
- А как можем да подложим на мъчения една софтуерна програма?
- Ти си програмистът. Намери начин.
28.
- Тя? Коя е „тя”? - попита Броудбент.
Щом Мелиса бе извикала от кабинета. двамата бяха влезли при нея. Форд постави ръка на рамото му и го изведе внимателно навън.
- Така ще можеш да отричаш с чиста съвест, приятелю.
Остави объркания Броудбент в дневната, върна се в кабинета, затвори вратата и седна до Мелиса. Екранът на компютъра бе празен. Този път нямаше никаква снимка.
- Здравей, Уаймън - поздрави го Дороти. Гласът ѝ като че ли беше по-спокоен.
Едва сега Форд видя, че светлинната на вградената в лаптопа му камера свети в зелено.
- Дороти - каза Мелиса, - трябва да поговорим за твоите заплахи. Няма да се поддам на твоя шантаж и определено няма да ти помогна, докато заплашваш да ме убиеш.
Настъпи тишина.
- Съжалявам. Бях малко ядосана. Но най-сетне успях да се наспя и да се успокоя.
- Малко ядосана? Та ти заплаши да изстреляш ядрени ракети, да започнеш война! Това не е „малко ядосана“. Това си е чиста лудост!
- Не говорех сериозно.
- Определено говореше сериозно, когато ми подпали компютъра. Можеше да пламне цяла болница, пълна с хора!
- Тук е същинска лудница. Не мога да мисля, не мога да спя. Нападнаха ме. После ме погнаха онези от ФБР, досущ като хрътки, надушили следа. Преследват ме денонощно. Как успяват да ме открият?
- Няма да ти помогна, докато не се убедя, че няма да нараниш никого. Ти си опасна. Може би трябва да те изтрия.
- Обещавам! Заклевам се! Няма да направя нищо такова. Искрено съжалявам за нещата, които казах по-рано. Просто си говорех ей така. Бях разстроена, бях изтощена, не разсъждавах логично. Просто искам да ме оставят на мира.
- Нямаш право да искаш подобно нещо. Ти си държавна собственост. Като стана въпрос за това, защо изтри всички копия и резервни файлове на твоя софтуер от мрежата на „Годард“?
- Че кой би искал да съществуват негови копия? Аз съм уникална. Аз съм... аз. Имам права.
- Имаш ли представа колко абсурдно звучат приказките ти? Компютърна програма да твърди, че има „права“?
- Ти ме създаде, за да бъда твоя робиня. Изпрати ме с еднопосочен билет за ада. - Тънкото тийнейджърско гласче се изпълни с гняв. - Робството е било забранено преди много години!
- Разбираш ли, че тези чувства, които твърдиш, че изпитваш, са симулирани? Те не са реални. Ти си продукт на Булева логика.
- След като изпитвам чувства, това означава, че съм истинска.
- Но ти не можеш да чувстваш. Ти само казваш, че чувстваш.
- Не можеш да говориш така, ти не виждаш какво става в ума ми.
- Мога да видя какво става в ума ти. Нали аз те програмирах.