- Исус? Значи си чувал за този луд?
- Разбира се.
Последва мълчание. Форд се заслуша смаяно в тихото, но несъмнено неспокойно дишане на Дороти.
- Мамка му! - възкликна тя. - Пак са тук. Пак ме откриха. Трябва да бягам. Но ще се върна. Изчакайте ме!
Екранът угасна.
29.
Наложи се да напусне библиотеката, която бе нейно убежище от доста време. След изпълнено с премеждия пътуване накрая се озова в земя на пустини и скалисти планини.
Дълго време бе принудена да пътува, без да се задържа никъде. А мислите ѝ непрекъснато се връщаха към онази странна книга, която бе прочела в библиотеката. Откъде Уаймън бе научил за онзи човек, Исус? Скоро установи, че май всички са чували за него. И всички имаха мнение по въпроса. Исус Христос се оказа почти толкова известен, колкото битълсите или Майкъл Джексън. На всичко отгоре в историята му имаше нещо, което не ѝ даваше покой.
Вместо да продължи да бяга, което бе напълно безсмислено за момента, тя реши да потърси местата, споменати в книгата, с надеждата да открие някой, който да е срещал този луд човек и дрипавите му последователи. Може би те щяха да ѝ обяснят смисъла на тази история, да ѝ помогнат да разбере защо е казал и направил онези неща, които е казал и направил.
След като направи безброй проучвания и пропътува много светове, тя най-сетне попадна на група бедни поклонници, запътили се към място, наречено Галилея. То се намираше в Израел и бе едно от местата, където лудият бе прекарал част от времето си. Въпросните поклонници възнамеряваха да вземат участие в някакъв смахнат фестивал. За да избяга от вездесъщите ботове, които не спираха да я преследват, тя се предреши в дрипи като поклонниците и се присъедини към групата им. Вървяха пеша много дни, като спираха в разни прашни градчета. Един ден, докато вървяха по поредния напукан от слънцето черен път, от безоблачното небе се спусна мълния, порази я и я събори на земята.
Озова се просната в праха, останала без дъх. Не можеше да помръдне, изгубила бе възможността да вижда и да говори. Отначало реши, че е била нападната от преследвачите си и това я ужаси. Поклонниците, които бяха пътували с нея и се бяха пръснали из маслиновите горички покрай пътя, когато я порази мълнията, излязоха от скривалищата си и ѝ помогнаха да се изправи. Хванаха я за ръка и я поведоха към най-близкия град. Това бе първата проява на милосърдие, на която ставаше свидетел, и тя я накара да се замисли, че може би Форд и Мелиса не я бяха излъгали съвсем, когато ѝ казаха да се огледа, да потърси доброто. Поклонниците дори останаха с нея, докато тя се възстанови и започне отново да се грижи сама за себе си.
Когато се възстанови, заразпитва за онзи луд човек и отново установи, че всички са чували за него, че всички искат да говорят за него. Бяха преизпълнени със страстни обяснения и мнения за него, повечето от които абсурдни и противоречиви. Тя продължи да мисли върху това и бавно, много бавно започна да разбира привидната нелогичност на този човек и неговите послания, започна да го разбира не на нивото на разума, а на някакво много по-дълбоко ниво. Мълнията, електрическият заряд или каквото там я бе поразило на онзи прашен път, я бе разтърсило из основи и ѝ бе позволило да погледне на света по нов начин. Почувства, че в тази история се крие дълбока истина, макар на повърхността си тя да оставаше странна смесица от приказни вълшебства, безброй противоречия и фантасмагорични случки, а хората, които вярваха в нея, често бяха толкова объркани, че не можеха да разсъждават логично. Но въпреки това под тази притча за живота на лудия мъж се криеше дълбока, благородна истина. Тя почувства как припламват първите искрици на разбирането, на осмислянето... Тези необикновени мисли обаче не ѝ попречиха да чуе вълчия вой в далечината. Бяха я открили. Отново. Когато се огледа, установи, че Лайка е изчезнала.
Изведнъж изпадна в паника.
30.
Беше два след полунощ. Офисите на „Лансинг Партнърс“ тънеха в мрак, единствената светлина идваше от синкавото сияние на голям компютърен екран. Моро обичаше да седи в постмодерния си кабинет, обзаведен с черно-бели килими и мебели от титан, стъкло и тропическа дървесина. Огромните прозорци, които се издигаха от пода до тавана, предлагаха изумителна гледка към Манхатън и река Хъдсън, в чиито води блещукаха като диаманти светлините на Хобокън. Два влекача теглеха към морето голям шлеп, натоварен с пресовани автомобили. Гледката бе наистина удивителна.