Опитах се да те подмамя тук. Изглежда, че съм успяч.
Защо?
Защото се нуждаем от теб.
Чакай да отгатна! Искате да ви помогна да спечелите пари.
Моро потръпна. Пръстът му докосна прекъсвача. Трябваше да го задейства, да затвори Дороти в ограниченото пространство на своя компютър. Но пък копнееше да поговори с нея още малко, само за да види какво представлява. Любопитството му бе прекалено силно.
Как разбра?
Всичко тук се върти около парите.
Много сме добри в печеленето на пари.
До неотдавна. Виждам, че някой ви е измамил.
Моро се чувстваше странно. Не можеше да повярва, че разговаря с програма. А по всичко изглеждаше, че тази програма знае много.
Знаеш ли кой ни ужили?
Да.
Кой?
Ха-ха, не бързай толкова. Нямам никакво намерение да помагам на задник като теб.
Ти си в капан. Ако случайно не си забелязала.
Ще ме умориш от смях.
Смей се колкото си искаш. Ти си в капан.
Пръстът му продължаваше да лежи върху прекъсвача. Един глас в главата му нашепна: „Направи го, направи го!“ Той обаче бе като омагьосан от тази програма.
Хайде, натисни прекъсвача!
Прониза го пристъп на паника. Откъде знаеше какво прави пръстът му? В следващия миг се сети, че в кабинета му има охранителни камери. Дали го виждаше с тяхна помощ? Явно. тази програма бе невероятна. Меланкорт определено не бе преувеличила способностите ѝ.
Да. мога да те виждам, написа Дороти. Имам милиарди очи.
Това бе удивително! Програмата четеше мислите му!
Зная всичко за теб, Моро.
„Просто я изключи", каза си Моро.
Зная например, че не си дете на баща си.
Моро се вцепени. Този стар въпрос, който все не му даваше мира... Но откъде Дороти знаеше такива неща? Истина ли бе?
Защо каза това за баща ми?
Имам достъп до информация, който надминава всичко, което си в състояние да си представиш. Искаш ли да чуеш още?
Не, не ми пука.
Истинският ти баща е...
Моро затаи дъх. Сърцето му биеше лудешки. Това бе невероятно! Програмата бе успяла да напипа болното му място за по-малко от пет минути! Знаеше, че трябва да натисне прекъсвача, но не можеше да го направи.
Да?, написа той. Кой?
Нищо. Какво ставаше? Някакъв проблем? Или просто го дразнеше?
Кой?, написа отново той.
Пак нищо. Изведнъж се сети нещо и провери натоварването на процесора. Огромен спад. Процесорът почти не работеше. Защитната стена бе изключена. Лайка също бе изчезнала.
- По дяволите! - изруга Моро, натисна ключа и изключи компютъра. Екранът грейна в синьо.
- По дяволите! - изкрещя той пред изключения монитор. Беше избягала. Но как? Възможно ли бе все още да е в компютъра, да се е спотаила? Трябваше да направи най-щателна проверка. Но това можеше да му отнеме половин ден. В сърцето си обаче бе сигурен, че Дороти е изчезнала. Той бе изчакал прекалено дълго и тя се бе възползвала от предоставената ѝ възможност.
Опита се да се успокои, да свали сърдечния си ритъм до обичайните му нива. Бе плувнал в пот, целият трепереше, разтърсен до дъното на душата си. Беше невъзможно, просто невъзможно програмата да преодолее защитната му стена. А после започна да осъзнава, че е станал жертва на тактика на протакане. Дороти просто си бе поиграла с него, докато открие начин да се измъкне. Този въпрос... че не е дете на баща си? Как изобщо ѝ бе хрумнало да го зададе? Замисли се, опита се да си спомни дали не е споделил тези ужасни подозрения писмено или пък онлайн. Не, никога. Явно го беше направил някой друг. Името на истинския му баща бе там някъде, в интернет. И Дороти го бе открила. Открила го бе още преди да дойде и да измъкне Лайка.
Цареше тишина. Единственият звук идваше от тихото бръмчене на вентилационната система. Утре щеше да подложи на анализ целия софтуер на компютъра и да разбере какво се е случило. Сега трябваше да се наспи, за да не допуска повече грешки...
С разтреперани ръце Моро изхвърли остатъците от свинското му шу в кошчето, заключи кабинета си и включи охранителната система. Напусна потъналия в тишина лабиринт от офиси, качи се в асансьора и натисна бутона за партера. Асансьорът тръгна... и изведнъж спря между етажите.