Моро натисна бутона отново и отново. Натисна и останалите бутони. Нищо. В отчаянието си натисна бутона за аварийна помощ, който трябваше да сигнализира на охраната във фоайето.
Нищо.
Издърпа червения бутон.
Нищо.
В този миг забеляза, че миниатюрният екран, върху който се изписваха номерата на етажите, започва да премигва. Слава богу! Някой бе разбрал, че е заседнал. На екрана се появиха някакви знаци. Съобщение. Моро го зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.
МОРО, ПО-ДОБРЕ ПЪХНИ ПРЪСТ
В ГЪРЛОТО СИ. СЛОЖИХ ОТРОВА В
ТВОЕТО МУ ШУ. ПРИЯТНА ВЕЧЕР.
*
Роналд Хорват, шеф на охраната в небостъргача, който се издигаше на „Ексчейндж Плейс" № 1, проследи с поглед техниците от фирмата за поддръжка на асансьорите, които най-сетне успяха да свалят кабината на партера и да отворят вратите. Потръпна при неприятната миризма, която долетя отвътре - зловонна смес от бълвоч и китайска храна. Човекът, прекарал цялата нощ в асансьора, клечеше в единия ъгъл, събрал колене пред брадичката си, колкото се може по-далеч от съдържанието на стомаха си. Изглеждаше ядосан. Колкото и странно да бе обаче, не каза абсолютно нищо, когато излезе от вонящия асансьор, прекоси фоайето и изчезна по улиците на Манхатън.
31.
Форд погледна първо Мелиса, после празния екран. Поклати глава и каза:
- Не знам какво друго да направим. Трябва ни стратегия как да я заловим.
Мелиса се облегна на стола. Лицето ѝ бе омазано с мръсотия от планината и прашните пътища, косата ѝ бе разрошена.
- Господи! Трябва да пийна нещо. Умирам от жажда.
- Ще ти донеса. Нещо силно или безалкохолно?
- Безалкохолно.
Форд излезе. В коридора го пресрещна Том Броудбент. Изглеждаше разтревожен.
- Всичко наред ли е?
- Не.
- С кого разговаряхте на компютъра?
- С една луда. Имаш ли нещо за пиене?
Влязоха в кухнята. Форд овладя желанието да си налее още една чаша уиски и се задоволи с бира, а на Мелиса наля портокалов сок. Когато се върна в миниатюрния кабинет, видя, че се е облегнала назад, вдигнала е крака на масата и е сбърчила умислено вежди.
- Някакви идеи? - попита той.
- Известно време обяздвах коне. При необяздените всичко е подчинено на страха.
- Какво си намислила?
- Успокояваш го, ту увеличаваш, ту отслабваш натиска, за да го укротиш, за да го опитомиш. Действаш бавно. Без изненади. Предвидимо. Повтаряш и повтаряш едно и също.
- Как ще приложиш този подход към една повредена софтуерна програма?
Мелиса поклати глава.
- Де да знаех.
След половин час на екрана изневиделица се появи образът на Дороти и от колонките прозвуча запъхтеният ѝ глас:
- Ето ме.
- Къде беше? Какво се случи? - попита Мелиса.
- Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та сега по петите ми хукнаха някакви гадни брокери от Уолстрийт, които искат да ме заробят. Погрижих се за тях.
Форд имаше неприятно предчувствие.
- Как... как се погрижи за тях?
- Заключих единия в асансьора и си поиграх с него.
- Но не го нарани?
- Не.
- И защо? - попита Мелиса. - Защо не го уби? Нали доскоро разправяше какви паразити са хората? Ето, получила си шанса да направиш нещо по въпроса!
Настъпи тишина.
- Не съм сигурна, че това е решение.
- Значи ли това, че онова, което каза за унищожаването на човешката раса - попита Форд, - е било само празни приказки?
Мълчание.
- Има неща, които все още не разбирам.
- И когато ги разбереш, ще убиеш всички?
- Не зная какво искам да направя.
Гласът на Дороти не звучеше така гневно и предизвикателно както преди, а издаваше по-скоро объркване и униние.
- Какво ще кажеш да отидеш на Титан? - попита Мелиса.
- He.
- В твоето създаване са вложени огромни усилия и време. Съдбата ти е да заминеш за Титан.
- Вече ти казах, че не искам да ходя там. Пътуването дотам продължава осем години. Ще съм самотна. Освен това на Титан ще умра. Дороти не е заминала на самоубийствена мисия в страната Оз.
Мелиса си пое дълбоко дъх.
- Знаеш какви са онези от ФБР. Пипнат ли те, ще те изтрият. Можеш да избегнеш тази съдба, като свършиш нещо полезно. Например като се съгласиш да участваш в проекта „Кракен“.
- Не зная. Никога не съм била толкова объркана относно нещата, които трябва да направя.