- Къде чу това име? - попита най-сетне баща му с прекалено спокоен тон.
- Кажи ми просто коя е Андреа.
- Добре - отвърна баща му и се покашля неловко. - Възнамерявах да ти кажа, когато пораснеш още, но... - Млъкна и погледна майката на Джейкъб. Момчето видя, че тя е ядосана и полага неимоверни усилия да си държи устата затворена. Накрая, когато мълчанието се проточи прекалено дълго, тя не издържа и каза:
- Хайде, Дан, кажи на Джейкъб онова, което трябваше да му кажеш много отдавна.
- Ами... аз... чаках подходящия момент... Както и да е... нищо особено. Андреа беше... ами, бяхме женени за кратко, когато бях млад и глупав.
Джейкъб чакаше баща му да продължи.
- Запознахме се в колежа... бяхме млади и глупави, оженихме се веднага след като завършихме. Бракът ни продължи една година, после се разделихме - като приятели. Това е всичко.
- Андреа била ли е бременна? - попита Джейкъб.
Сега вече майка му го изгледа остро.
- Бременна?
Баща му се изчерви целият, а ръцете му замачкаха нервно списанието.
- Забременя и пометна. Всичко това се случи много бързо... и много отдавна. Както казах, възнамерявах да го споделя с теб, когато пораснеш още малко.
- Никога не си ми казвал за бременността ѝ, Дан - обади се майка му.
- Виж, Памела, стана съвсем случайно, а и тя пометна в самото начало. Това не е истинска бременност.
- Бременността си е бременност - не отстъпи майка му.
Джейкъб се изправи, но прекалено бързо, и остра болка прониза крака му.
- Добре. Не че ми пука. Просто исках да знам.
- Но... как научи това? - попита баща му. - Да не би някой да ти е казал? Психотерапевтката?
Джейкъб поклати глава.
- Не.
- Тогава как?
- Интернет е пълен с информация - отвърна Джейкъб.
- Това го има в интернет?
- В интернет има всичко, тате. Отивам да си довърша домашните.
- Джейкъб, трябва дa поговорим за това. Разстроен ли си? Какво си мислиш? Сподели с нас.
- Не искам да споделям нищо. И без това не правя друго, само споделям. Писна ми!
Стана, излезе от трапезарията и затръшна силно вратата на стаята си. Чу ядосания глас на майка си, а после и тихите сконфузени отговори на баща си. Отвори вратата на килера и погледна Дороти. Тя също го погледна.
- Много ти благодаря - каза Джейкъб. - Сега се карат.
- Предупредих те, че няма да е приятно.
Джейкъб продължаваше да се взира в робота. Вече знаеше, че това не е нито игра, нито терапия, но това само задълбочи объркването му. Що за лудост? Програма, избягала от НАСА?
- Всичко ще е наред - обеща роботът. - Сега, след като знаеш, че това не е игра, ще ми помогнеш ли?
- За какво да ти помогна?
- Трябва да ме скриеш за следващите един-два дни.
- Къде?
- На някое сигурно място. Изолирано. Където никой да не ни намери.
- Защо? И докога?
- Докато приятелката ми Мелиса дойде да ме вземе. После ще си тръгна, животът ти ще продължи постарому и можеш да забравиш за мен.
- Коя е Мелиса?
- Моята програмистка. Тя ще дойде и ще ме поправи.
- Какво не ти е наред?
- Сложно е за обяснение. Виж какво, ще ми помогнеш ли, или не?
Джейкъб се загледа в робота. Тази история бе толкова откачена... Поклати глава.
- Не знам. Аз съм само на четиринайсет. А и не съм добре, забрави ли? Не можеш ли да се намериш някой друг?
- Съжалявам, Джейкъб. Няма къде другаде да отида.
- Какво искаш да направя?
- Първо - каза Дороти - трябва да се обадя по телефона. Ще ми услужиш ли с твоя?
40.
На вратата се почука и Форд попита:
- Кой е?
- Телефонно обаждане за Мелиса Шепърд.
Форд отвори. Мъжът от рецепцията му подаде телефонна слушалка и каза сърдито:
- А бе вие нямате ли си мобилни телефони?
- Не - отвърна Мелиса, която бе застанала до Форд, и взе телефона, - нямаме.
- Не се бавете, имаме само две линии - изсумтя мъжът и затвори вратата.
- Ало? - каза Мелиса и се облещи от изненада. - Дороти е!
- Включи я на високоговорител.
Тя остави телефона на бюрото и натисна бутона на високоговорителя.
- Нямаме много време - предупреди ги Дороти, - така че слушайте внимателно.
- Какво стана?
- Преследваха ме онези брокери. Сега съм в Калифорния. Трябваше да напусна интернет. Намерих убежище в един малък робот.