Ечевария се замисли отново.
- Надявам се разбирате защо искам подобна информация? - попита Лансинг.
Ечевария въздъхна.
- Разбирам. Наистина разбирам. Отговорът ми обаче остава отрицателен. Ще ви предоставя нотариално заверено писмо от счетоводната ми къща, което ще съдържа цялата информация, от която се нуждаете. Ще ви предоставя и метаданни за отделните клиенти. Но не мога да ви предоставя името на нито един клиент. Това е граница, която не пресичам. Съжалявам.
Моро видя как по финото, издялано като с тънко длето лице на Лансинг плъзва руменина. Когато заговори, гласът му се бе променил. Беше тих и смразяващ.
- Има и още един проблем с вашата компания.
- Какъв е той?
- Лицензът ви от Федералната комисия по комуникациите.
- Какво не е наред с него? - Ечевария изглеждаше разтревожен.
- Едно от изискванията е собственикът да има американско гражданство.
Лицето на Ечевария потъмня.
- Но аз съм американски гражданин.
- Разбира се, но... съжалявам, не мога да се изразя по друг начин... когато някой подаде неверни сведения в декларацията - става въпрос за формуляр N-400, - това може да доведе до отнемане на гражданството.
Ечевария се наведе напред.
- Нямам представа за какво говорите! Не съм подавал никакви неверни сведения!
- Написали сте, че нямате деца. Но имате дъщеря - Луиза, която живее с майка ви.
Ечевария се облегна на стола си и присви очи.
- Добре сте си написали домашното, господин Лансинг.
- Ако лицензът на „Бейнет“ е под въпрос... това е нещо, което трябва да знам, ако ще купувам компанията.
Последва мълчание.
- Някой друг знае ли? - попита Ечевария. - Това беше преди дванайсет години.
- Ако купя „Бейнет“, преди лицензът да бъде прехвърлен на мое име ще трябва да потвърдя писмено, че не разполагам с информация, която да застрашава валидността на лиценза.
Ечевария се усмихна студено.
- Разбирам. Заплашвате да съобщите тази информация на властите.
- Просто спазвам закона.
- Охо! Това явно е изнудване по нюйоркски.
- Не, не, господин Ечевария, разбирате ме погрешно. В моя бизнес на Уолстрийт сме принудени да спазваме толкова много правила и разпоредби, че всичко, което правим, се следи под микроскоп, дори инвестициите извън сферата на финансите. Трябва да съм изключително предпазлив.
Ечевария стана.
- Господин Лансинг. Господин Моро. Беше ми приятно. Изходът е там.
- Не бива да прибързвате - каза Лансинг.
- Време е да си тръгвате, господа.
- Вие ме гоните, което означава, че ще се почувствам задължен да се свържа незабавно с Федералната комисия по комуникации и да съобщя тази информация.
Възцари се тишина. Изглежда, последната заплаха охлади ентусиазма на собственика.
Лансинг продължи:
- Съвсем не е необходимо да споменаваме за този ваш проблем - изобщо не е необходимо, - стига да ми позволите да погледна списъка с клиенти, преди да ви направя оферта. Вие не сте длъжен да я приемете. Това не е изнудване. Не ви ли хареса офертата, всеки продължава по пътя си.
Ечевария изведнъж се успокои.
- Ей там, отвъд онези хълмове, се простира Силициевата долина, където плуват големите бели акули на бизнеса. Вие от Уолстрийт сте дребни рибки в сравнение с тях. Вие сте пълни невежи. Въобразявате си, че можете да дойдете тук и да ме заплашвате? Хайде, пробвайте. Ще се оправя с комисията. А сега идете да въртите гангстерските си номера някъде другаде, преди да съм повикал ченгетата.
- Господин Ечевария...
Той обаче вече бе вдигнал слушалката и Моро го видя да набира 911.
Излязоха на улицата и Моро последва Лансинг към колата. Да, срещата определено не бе минала според очакванията.
Откъм океана се надигаше мъгла, събираха се тъмни облаци. По всичко изглеждаше, че се кани да вали.
- Дай ми ключовете - каза Лансинг.
Моро му ги подаде. Качиха се в колата. Лансинг се настани зад волана - навъсен, мълчалив - и запали двигателя. Моро бе смаян от силата на овладения му гняв: ръцете му стискаха кормилото така, сякаш щяха да го счупят.
- Какво ще правим сега?
- Ще повикаме на помощ нашите киргизки приятели.