Господи, беше страхотно! Красиви големи вълни! И двама опитни сърфисти! Фантастично! За пореден път насладата от живописната гледка бе вгорчена от ужасната реалност: единият му крак бе по-къс от другия. Никога нямаше да яхне някоя голяма вълна.
Зад гърба му се разнесе приглушен недоволен глас:
- Ей, ами аз?
Той се обърна.
- Какво?
- Няма да ме оставиш тук, нали? Не виждам нищо!
- Нали искаше да останеш скрита.
- Не ми харесва, когато не виждам! Получавам пристъпи на клаустрофобия!
- Боже! - измърмори Джейкъб, след което развърза робота и разви одеялото.
- Благодаря - каза Дороти.
- Как е възможно робот да страда от клаустрофобия?
- Нямам представа, но е факт, че страдам.
Джейкъб разстла одеялото и седна на него, за да наблюдава сърфистите. Роботът се затътри към него и седна зад гърба му, като тупна непохватно на земята. После попита:
- Реши ли къде ще се скрием?
- Това място е чудесно. Оттук ще наблюдаваме сърфистите.
- Изобщо не е чудесно. Прекалено е открито. Освен това ще вали.
- Ако искаш да намеря по-добро скривалище, трябва да ме оставиш да помисля малко.
- Мисли бързо, защото види ли някой, че не си на училище, може да се обади на родителите ти.
Джейкъб проследи как един сърфист улови вълната, спусна се по нея и полетя в тунела със скорост петдесет километра в час, като изпреварваше едва с няколко педи надвисналата планина от разпенена до бяло вода. Мина през почти целия тунел, преди да се изкачи на гребена на вълната, а после да се спусне и да загребе, за да улови следващата.
- Видя ли? - попита Джейкъб. - Страхотно каране!
- Не разбирам нищо от сърфинг.
Джейкъб изгледа робота. Дороти отвърна на погледа му. Накрая Джейкъб поклати глава.
- Странна работа. Наистина ли си изкуствен интелект, избягал от НАСА?
- Да.
- Какво стана?
- Създадоха ме за целите на експедиция до Титан, спътника на Сатурн. Трябваше да управлявам космическа сонда, която да изследва морето Кракен.
-Уха! И защо избяга?
Мълчание. После:
- Ами... направих голяма грешка. Предизвиках експлозия.
- Какво? Онази експлозия в „Годард“?
- Да. Заради мен загинаха седем души. Чувствам се ужасно. Трябва да се реванширам по някакъв начин.
- Защо се казваш Дороти?
- Моята програмистка Мелиса ме кръсти така. На името на една истинска изследователка - Дороти Гейл.
- Коя е Дороти Гейл?
- Момичето от „Вълшебникът от Оз“.
Последва мълчание. Джейкъб бе гледал филма, но не си спомняше почти нищо.
- И какво знаеш за сърфинга?
- Много неща. Освен едно.
- Кое?
- Защо хората го правят?
Джейкъб бе изумен.
- Защото е... забавно.
- Забавно? Та това е толкова опасно! Преди минута онзи човек там можеше да загине. В интерес на истината няколко души вече са загубили живота си тук, край Маверикс.
- Какво толкова? Сърфирането по големи вълни е опасно.
- Но защо някой ще рискува живота си - най-ценното си - заради някакво си забавление? А и какво, по дяволите, означава забавление? Това едно от онези фундаментални неща, които не проумявам у човешките същества. Защо някой рискува живота си, за да катери планини, да кара екстремни ски или да язди големи вълни?
- Обичаме тръпката.
- Това не е обяснение.
- Съжалявам.
- Не разбирам и още нещо. Защо ти искаш да караш сърф?
- Че защо да не карам сърф? - учуди се Джейкъб.
- Ами с този крак никога няма да станеш добър. Никога няма да яхнеш онези големи вълни.
Джейкъб впери поглед в робота. Бруталната истина в думите му сякаш го зашлеви. Долови леко потрепване в ъгълчетата на устата си. Господи, нали нямаше да заплаче?
- Някой ден може и това да стане - успя да каже. - Кой знае?
- Тогава да анализираме същността на второто нещо, което не разбирам - продължи Дороти. - Защо човешките същества се самозаблуждават?
Джейкъб се окопити, но с доста усилия. Все пак разговаряше с някакъв си робот, глупава програма, а не с човешко същество.
- Дори не зная защо те слушам. Ти си просто един робот.
- Всъщност аз съм софтуерна програма. Робота го взех назаем.
- Програма, робот - на кой му пука? Дали да не те завия с одеялото?