- Ще отида дотам. Искам да видя как е.
Жена му се замисли за миг, после отметна косата си и каза:
- Не смятам, че е добра идея.
- Няма да влизам. Няма дори да почукам на вратата. Само ще надзърна през прозореца, за да се уверя, че е там и че всичко е наред. После ще се върна.
- Ако те види да го шпионираш, много ще се ядоса.
- Ще внимавам.
- Добре... - Памела се поколеба. - Върви тогава.
Дан тръгна към гаража. Дъждът се усилваше. Той се качи в субаруто и потегли по Дигс Кениън Роуд. След три километра отби по алеята към дома на Пиърсови. Къщата не се виждаше от завоя, затова той спря в началото на алеята и измина останалата част пеша по разкаляния от дъжда път. Най-после къщата изникна пред погледа му. Колелото на Джейкъб беше подпряно на плевнята. От комина се издигаше дим. Част от лампите светеха.
Обзе го внезапен, ужасяващо силен пристъп на вина. Горкият му син! Трябваше да се справи с толкова много неща - със загубата на приятеля, който се бе преместил да живее на друго място, със самотата, с катастрофата, убила мечтата му да стане сърфист... А сега и с това. Трябваше да му каже за Андреа още преди години. Но пък, от друга страна, винаги бе искал да предпази сина си от всички неприятни и дори печални и скръбни неща на този свят. Вероятно психотерапевтката на Джейкъб бе права в предположението си, че са бдели прекалено силно над него, че са потискали развитието му, но пък го бяха правили от любов. Самият той бе положил толкова усилия... Искаше му се да се втурне в къщата, да прегърне сина си, да му каже колко много го обича, но знаеше, че това ще доведе до същинска катастрофа. Съжаляваше, че не му е казвал по-често, че го обича, но просто не можеше да го направи: чувстваше се толкова странно, толкова неловко, когато изричаше тези думи.
Щеше само да надникне през прозорците и да провери какво става, да се увери, че Джейкъб е добре, а после щеше да си тръгне.
Докато се промъкваше покрай къщата, подгизна от все още слабия, но упорит дъжд. Накрая се озова под редицата грейнали прозорци на дневната. Бавно и предпазливо, като криеше лицето си в сянката, надникна вътре. Ето го Джейкъб... реди пасианс на килима пред огнището... ето го и Чарли, който сочи картите и казва нещо. Опита се да чуе, но звукът бе приглушен от прозореца и дъжда.
Чарли? Джейкъб си играеше с Чарли като с приятел! Дан се изненада. Това бе неочаквано, но всъщност бе чудесно. Ако това не беше доказателство, че е успял с робота... В съзнанието му обаче се промъкна и друга мисъл, тъжното прозрение, че най-добрият приятел на сина му е робот.
Проследи как Чарли вдига карта и казва нещо. Джейкъб се облегна назад и се засмя. Дан съжаляваше, че не може да чуе какво си говорят. Сега пък Чарли взе тестето и Джейкъб се опита да го научи да разбърква картите. Роботът направи опит, но разпиля картите навсякъде. Последва нов изблик на смях. Дан не бе виждал Джейкъб толкова щастлив от месеци.
Едва сега осъзна какво вижда. Чарли не беше програмиран да разбърква карти. Нито да реди пасианси. Всъщност движенията и поведението на робота изглеждаха много по-съвършени, отколкото Дан бе смятал, че е възможно, ако съдеше по изпитанията, които бе провел.
Гледаше като омагьосан как Чарли става и - с характерното си клатушкане, разбира се - взима една цепеница и я хвърля в огъня. После се върна и седна. Кръстоса крака. Това също не бе част от програмата. След малко двамата се засмяха отново - Джейкъб явно изненада Чарли с някакъв фокус с карти. Дан наблюдаваше всичко това очарован, въодушевен дори. Този робот щеше да стане голям хит. Синът му бе най-големият му критик, а щом Чарли бе допаднал на него, щеше да допадне и на всички останали. А синът му бе толкова щастлив!
Изпълнен с противоречиви чувства, Дан се отдалечи от прозореца и се върна при колата. Подкара бавно към дома си. Грижата за сина му се примесваше с мисълта за Чарли и за успеха, който можеше да постигне с него - стига да намереше финансиране, разбира се.
50.
Форд видя как малките очички на шерифа се присвиват над дулото на оръжието. Ченгето наистина се канеше да го застреля.
Изведнъж се разнесе силно тропане по вратата на коридора и шерифът се поколеба.
Тропането се повтори, последвано от приглушени викове.
- Иди виж какво става - нареди шерифът на единия надзирател и отстъпи крачка назад, но без да отмества пистолета от Форд.
Надзирателят излезе.
Форд не можеше да види какво става, но чу гневни викове.
- Казва, че е конгресмен - извика надзирателят. - Конгресмен Бортей. Твърди, че сте арестували по погрешка двама негови приятели.