Този участък от спокойния селски район се наричаше Блек Оук Ридж. Той беше най-северният от пет хребета, покрити с дъбови и борови гори, които се простираха край криволичещата река Клинч. Пейзажът беше зелен и красив, със заоблени хълмове, обрасли с кучешки дрян и пълни с яребици и сърни. На изток се простираше веригата Грейт Смоуки, а на запад се издигаха върховете на планината Къбърланд. Долините бяха рядко населени с мълчаливи и горди хора от Тенеси, някои от които още живееха в дървени колиби като своите прадеди. Районът беше беден икономически. Въпреки построените язовири от Управлението на долината Тенеси, електричеството още не беше прокарано във всички долини.
— Този район изглеждаше добре на картата — каза Гроувс на Маршал, — но действителността надминава очакванията ми.
Маршал кимна.
— Всички, които са го видели, го харесват. Но все още се чудя дали е оправдано да отчуждим 22 хиляди хектара земя за строеж на заводи, след като предварителните научни изследвания още не са приключили.
Гроувс знаеше това. Когато Маршал пое ръководството на отдел „Манхатън“ през юни, той вярваше, че научната разработка е привършена. Учените твърдяха, че са готови да преминат към индустриално производство веднага щом бъдат построени заводите. Само след няколко седмици, обикаляйки лабораториите със своите помощници, строителните инженери от фирмата „Стоун и Уебстър“, Маршал разбра горчивата истина — нищо не е подготвено за производство и целият проект се намира в ембрионална фаза.
Като методичен и съвестен офицер Маршал смяташе отчуждаването на земята за преждевременно при тези условия. Той се съюзи с някои членове на комитета S–1, които, за разлика от Конант, искаха да се отложи началото на строежите поради липса на достатъчно научни данни. Буш и Конант не бяха доволни от това и се наложи Маршал да бъде отстранен. (Другата причина беше, че Буш искаше проектът да се ръководи от офицер, който има повече връзки с правителствените кръгове във Вашингтон.)
Гроувс бе съгласен с Маршал, че започването на индустриално производство не е логично в момента. Но неговите методи бяха различни, а и самоувереността му по-голяма — той беше готов да поеме големия риск да задвижи всичко едновременно и да направи смели стъпки, без да чака да завършат успешно предишните етапи. Към края на деня от Оук Ридж бе издадена заповед за спешно отчуждаване на участъка.
Скоро след като се завърна от Оук Ридж, Гроувс замина за Питсбърг, където в изследователската лаборатория на „Уестингхаус“ работеха върху центрофужния метод. Той искаше да инспектира всички основни лаборатории и по възможност да си създаде представа за шансовете на всеки един от петте метода за производство на разпадащ се материал за бомбата.
В Питсбърг не му направиха много добро впечатление. Апаратурата за центрофужния процес бе създадена от професор Джеси Биймс от университета във Вирджиния и изпробвана най-напред от „Уестингхаус“, а след това и от „Стандарт Ойл“ в Ню Джърси. Тя се състоеше от големи цилиндри, въртящи се с фантастична скорост, при което на теория по-лекият изотоп U–235 би трябвало да се отдели от по-тежкия U–238. Конкретни резултати все още не бяха получени.
Гроувс бе смутен и от нещо друго. Очевидно хората в Питсбърг не бяха разбрали, че атомната програма изисква изключителна спешност. Впечатлението му беше, че тук всички се движат със спокойно „академично“ темпо и не би могло да се каже, че работят както никога досега в живота си. Гроувс бе изумен, когато разбра, че в неделя и по празници лабораториите са затворени. В деня на неговото посещение се въртеше само един цилиндър.
— Това нещо не трябва ли да се върти непрекъснато? — попита той шефа на лабораторията.
— О, да.
— А колко дълго се е въртял този цилиндър?
— Ами, общо около 15 минути.
Гроувс поклати глава неодобрително.
— Защо не го въртите непрекъснато, след като са такива изискванията?
Въпросът му съдържаше упрек.
— Не мислех, че това се налага — беше отговорът на шефа. — Освен това, не знаем дали цилиндърът ще издържи на натоварването.
Гроувс беше забелязал, че и в университета във Вирджиния темпото на работа е доста лениво. Той не разбираше много от пречистване на изотопи, но нямаше никакъв комплекс за малоценност пред учените. Всеки инженер със здрав разум като него може да разбере дали един процес е възможен или не. Центрофужният метод изглеждаше добър, но се намираше още в предварителна лабораторна фаза и Гроувс имаше чувството, че шансовете му за успех не са големи. Освен това работещите по този процес не показваха някакъв видим стремеж да бързат, а липсваше истински лидер, който да оглави работата и да ги мобилизира.