Никъде и никога дотогава не бяха строени такива колосални заводи — застроената площ на П-образното здание на К–25 възлизаше на 18 хектара, а дължината на всяка от страните му достигаше до 800 метра. При завършването му то щеше да бъде най-голямата в света покрита площ.
За компанията „Джей. Ей. Джоунс“ строежът представляваше огромно предизвикателство. Тя беше сравнително неизвестна фирма, но армията я избра заради много добрата й репутация в строителството на други военни обекти и инсталации. Генерал Съмървил, Гроувс и другите офицери от Инженерния корпус познаваха много добре способностите и почтеността на стария Джоунс и двамата му сина. Наистина, те не притежаваха голяма строителна фирма, но думата им струваше колкото десет договора. Когато Джоунс приеме срок, това означаваше, че работата сигурно ще бъде свършена навреме. При избухването на войната компанията работеше върху 22 строителни проекта, но щом армията се обърна по спешност към тях, те моментално изоставиха всички частни строежи и изградиха 12 военни бази, няколко болници и един док във Флорида. Толкова добре се справиха с дока, че бяха помолени да построят и 212 кораба тип „Либърти“ в корабостроителницата Брънсуик в Джорджия.
Едуин Джоунс въобще не беше притеснен, че не разбира нищо от кораби.
— Ще се научим по време на работата — казваше той често. — Ако изберете подходящи хора и се хванете здраво за работа и вложите цялото си сърце и душа, можете да направите всичко, без значение дали са военни бази или кораби.
— Бихте ли построили една много голяма електростанция? — го попита един ден генерал Гроувс по телефона. — Имате ли опит с електростанции?
— Да, имаме.
— Но тази ще е нещо изключително. Трябва да дава ток колкото за цял Бостън. Кога можете да започнете?
Едуин Джоунс замълча за момент, за да си направи сметка, и отговори спокойно:
— Утре!
Генерал Гроувс беше във възторг.
— Знаех си, че това е моят човек — каза той, като остави слушалката.
Още същата вечер Джоунс отлетя за Ню Йорк, за да се срещне с полковник Маршал. Самолетът пристигна на разсъмване в петък сутринта и Джоунс се появи още в 7 ч в канцелариите на Пето авеню. След петнадесет минути там беше и друг ранобудник — полковник Маршал също не си пилееше времето напразно. Към 8 ч бяха уговорени всички подробности и двамата подписаха обикновено „писмо за намерения“, с което Маршал възлагаше на „Джей. Ей. Джоунс“ да построи електростанцията в Оук Ридж. За целта бяха отпуснати 5 милиона долара, без да е сключен формален договор. Полковникът не съобщи никакви подробности, строителят от Шарлот не зададе никакви въпроси. Щом армията и правителството казваха, че проектът е много важен, секретен и спешен — за Едуин Джоунс това бяха достатъчно основателни причини да се захване със строителството.
Джоунс познаваше Оук Ридж, защото строеше там хиляда къщи за работниците от завода на „Стоун и Уебстър“. На 1 юни 1943 г. той започна електроцентралата, която беше завършена за 10 месеца. На 10 септември същата година тръгна и строежът на огромния завод за газова дифузия К–25. Милионите американци не знаеха нищо за Оук Ридж. Никой дори не подозираше, че в пълна тайна се изграждат цели градове с население десетки хиляди души.
Относително неизвестни строителни компании като „Джей. Ей. Джоунс“ и нейните 64 подизпълнители се справяха с невероятно трудни строителни проблеми. Само за да се изравни теренът за строежа бяха изкопани и преместени милион и половина кубически метра пръст. Подравняването на 53-те хектара строителна площадка отне 4 месеца. Топографията на терена беше такава, че се наложи да се засипват ями с дълбочина до 7 метра и да се изравняват хълмове с височина 14 метра.
Проблемът с полагането на основите за огромния завод, обзаведен с тежки машини, също беше много труден. Операциите в него изискваха „часовникарска“ точност и това предполагаше безупречна конструкция. Най-напред решиха да излеят бетонни стъпки върху неразкопаната почва и върху нея да издигнат колони до първия етаж, след което да изпълнят обема между стъпките и колоните с насип. Поради краткото време, което се предвиждаше, не можа да се намери подизпълнител за насипните работи. След това възникна идеята да се изравни терена и да забият пилони под всяка стъпка, но този метод също бе изоставен, защото беше скъп и бавен.
Накрая приложиха един революционен план — последователно насипваха пластове с дебелина 15 см, които се трамбоваха с валяци, както при строителството на язовири със земно-насипна стена. Това позволяваше да се излеят основите направо върху новите насипи. Тук възникна нова трудност. Оказа се, че червената глинеста почва съдържа прекалено много влага и не може добре да се трамбова. Въпреки огромния обем на работата се наложи пръстта да се разорава и изсушава, преди да се вложи в насипите.