Отчаяните металурзи се оплакаха на Уотс: „Трябва да се потърси друг метал!“ Те бяха опитали всевъзможни начини да решат проблема, но напразно. — „С този нестабилен материал никога няма да успеете да направите уплътнението!“ Проучванията отново навлязоха в задънена улица и повечето специалисти бяха сигурни, че този път пречката е непреодолима. Песимизмът в „Келекс“ нарастваше с всеки изминат ден, а като капак на всичко английските специалисти, които бяха обследвали проектите на помпите и уплътненията, изказаха мнение, че те са неработоспособни. Мнозина техни колеги от Колумбия бяха на същото мнение. Отчаянието завладя и проектантите на помпите — Брустър пръв загуби кураж, а постепенно съмненията обхванаха и ръководителя на групата Джордж Уотс.
Доби Кийт и Джон Дънинг неуморно се опитваха да поддържат духа на хората от отдела за помпи. Шефът на „Келекс“, който никога не показваше признаци на обезкуражаване, лично започна да помага на инженерите на Уотс, а Дънинг продължаваше да вярва в крайния успех и да демонстрира своя ентусиазъм. Оптимизмът му нямаше кой знае какви основания, но всекидневните му посещения в „Келекс“ бяха като слънчев лъч в мрачен ден. Единствено отношението на Гроувс спрямо създателите на помпите си оставаше едно и също — непрекъснато недоволство.
Необичайните, но енергични управленски методи на Доби Кийт бяха източник на сила за инженерите на Уотс. Когато бяха отчаяни и имаха нужда да говорят с някого, те инстинктивно търсеха Кийт, защото той им показваше съвсем недвусмислено своето доверие. Когато импулсивният тексасец гласуваше доверие на някого, той беше готов да изслушва и най-незначителните подробности, да съветва и да защитава инженерите си докрай. Кийт даваше на Уотс пълна свобода на действие. Всеки път, когато отделът за помпи имаше конфликт с армията, Кийт енергично заставаше на страната на своите хора, независимо дали са прави или не. Както Кийт, така и Уотс не обичаха съвещанията и бюрокрацията — и двамата не бяха силни в организацията. Главният инженер на „Келекс“, Ал Бейкър, постоянно се бореше да поддържа някакъв ред и се дразнеше, че те непрекъснато пренебрегват установените канали. Уотс често казваше: „Не вярвам в решенията, вземани от комисии, защото винаги са компромис между доброто и лошото. Комисиите могат да установяват проблемите и да ги наблюдават, но не ги бива да ги решават.“ Сигурно беше, че шефът му, Доби Кийт, споделя това гледище.
Решението на проблема дойде след дълги месеци на отчаяни експерименти. В края на краищата идеята на Суеринген позволи създаването на напълно стабилно и херметично уплътнение.
При серийното производство на компресорите от „Алис-Чалмърс“ положението беше коренно различно. Както в „Келекс“, така и военните имаха впечатлението, че компанията не вярва много в програмата и я изпълнява само поради нареждането на правителството. Суеринген подозираше инженерите на компанията, че само имитират заетост, и между него и тях се появиха търкания. Военните стигнаха дотам да виждат саботаж в бавните темпове на работа.
Причините за първоначалната мудност на компанията бяха съвсем на друго място. Инженерите на „Алис-Чалмърс“ не бяха свикнали с подобни ускорени темпове, а освен това не знаеха нищо за предназначението на компресорите, още по-малко за пречистването на изотопи за атомната бомба. Това беше само още една военна поръчка, която на всичкото отгоре ги отклоняваше от изпълнението на други, по-важни според тях проекти, като строителството на гигантските магнити за Оук Ридж или поръчките на флота. Хората от „Алис-Чалмърс“ се дразнеха, когато „Келекс“ и военните буквално им дишаха във вратовете. Кийт беше изпратил 75 инспектори в завода, отдел „Манхатън“ също имаше свои представители, а агентите от контраразузнаването пъплеха навсякъде. „Толкова много инспектори и съветници висят тук, че не можем да си вършим работата!“ — оплакваха се инженерите.
Те произвеждаха пет различни размера помпи и непрекъснатите промени в моделите ги докарваха до истерия. Такъв хаос не бяха виждали. Никога не се бяха сблъсквали и с подобни изисквания за чистота. В помещенията за монтаж на компресорите работниците носеха бели престилки, бели шапки и найлонови ръкавици, а чистачките бършеха прах и миеха денонощно. „Това тук завод ли е или операционна зала?“ — мърмореха старите работници.
Строгите мерки за сигурност не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. В завода „Холи“ кабинетите на инженерите бяха напълно отделени от цеховете, а работниците не можеха да се движат свободно. Всеки трябваше да стои само на работното си място, дори един от цеховете бе заобиколен с висока ограда. Миналото на всички работещи по проекта беше старателно проучено, преди да бъдат записани във ведомостта. При тези условия непрекъснатото пришпорване, без никакви обяснения защо е това бързане, действаше много угнетяващо30.
30
Докато се произвеждаха компресорите, четирима от служителите на „Алис-Чалмърс“ получиха нервни разстройства.