Джеймс Уайт от „Алис-Чалмърс“ се оплака на Гроувс, че вече е много трудно да се поддържа духът на хората, без да им се съобщават причините за това бързане. Наложи се Гроувс още един път да повтори, че отдел „Манхатън“ върши много важна за войната работа. За да го подчертае, Гроувс изпрати специално писмо до президента на „Алис-Чалмърс“ Уолтър Гайст:
Във вашата организация трябва да се пази най-строга тайна… Работата, която се върши В „Холи“, е изключително важна и е част от общ проект с огромно значение за воденето на войната. Необходимо е да направите всичко във вашите възможности да осигурите и поддържате достатъчен персонал от обучени работници, а също всички необходими материали и заводско оборудване… За да спазите предвидените срокове на производство, налага се да привлечете инженерен и управленски кадър от другите отдели на вашата организация, независимо с колко важна работа са ангажирани. Това писмо може да се показва комуто е необходимо, за да се осигури успешното изпълнение на програмата на завода „Холи“, но не може да се възпроизвежда или копира.
След подписа на Гроувс имаше и параф:
Одобрявам, Доналд Нелсън, председател на Съвета за военно производство
Писмото на Гроувс помогна донякъде за повишаване на духа на работниците, но темповете на работа все още не удовлетворяваха нито „Келекс“, нито военните. Суеринген също се беше преместил в Милуоки, но понякога толкова грубо пришпорваше нещата, че между него и Джон Ейвъри, главния инженер на „Алис-Чалмърс“, отговарящ за компресорите, избухваха остри конфликти. Оплакванията от Суеринген достигнаха до Уотс и Кийт — „Алис-Чалмърс“ искаше той да бъде отстранен. Уотс го повика в Ню Йорк, за да чуе и неговата гледна точка, но докато пътуваше във влака, Суеринген написа доклад от цели двадесет страници за производството на помпи и уплътнения. Уотс остана толкова доволен от доклада, че не му даде възможност да го препише на чисто — измъкна го от ръцете му и хукна да го обсъжда с Кийт. Разбира се, не стана дума за желанието на „Алис-Чалмърс“ Суеринген да бъде отстранен. Кийт, който беше доволен, че и други прилагат неговите методи за ускоряване на работата, го подкрепи и не даде и дума да се издума за това.
Независимо от Суеринген, полковник Стауърс водеше собствената си битка за ускоряване производството на компресори. Дори когато „Алис-Чалмърс“ удвои персонала и той достигна 1 878 души, полковникът все още смяташе, че хората не достигат, а контролът върху тях е слаб. Накрая Ейвъри се предаде и се съгласи да увеличи още персонала, но Стауърс намери нов начин да го пришпорва. Обикновено „Алис Чалмърс“ обясняваше малките доставки на компресори за Оук Ридж с желанието да изпраща само машини с напълно доказана годност. Новата директива гласеше: „От днес всеки отделен компресор, който е механично готов, т.е. може да работи без риск да бъде разрушена някоя негова част, да бъде експедиран незабавно от завода «Холи» за Оук Ридж.“
След преодоляване на първоначалните трудности, производството в „Алис-Чалмърс“ набра скорост и беше свършена превъзходна работа. Разработиха се нови материали и нови методи, включително специална техника за заваряване. За една година компанията изпрати в Оук Ридж 7 000 компресора (за същото време там бяха произведени 70 000 отделни части). Договорът бе изпълнен в срок и строителството на газово-дифузионната инсталация в Оук Ридж не бе забавено поради липса на компресори.
36.
Когато Пат Патерсън, висока 18-годишна брюнетка, излезе от дома си и тръгна за работа в 5,15 сутринта, улиците на заспалото градче Ноксвил бяха все още пусти. Служебната кола я взе както всеки ден, качиха се още няколко сънливи момичета и тръгнаха на запад. По двупосочната магистрала за Оук Ридж се образуваха вече дълги колони от коли, а на изхода на града движението се забави и колите запълзяха броня до броня, защото охраната ги спираше една по една, за да проверява пропуските на пътниците.
Пътуването до Оук Ридж не беше много кратко — около 1 час — но Пат Патерсън не обръщаше внимание. За пръв път в живота си тя се чувстваше независима. Макар че току-що бе завършила гимназия, тя печелеше повече от всичките си познати — напълно достатъчно, за да може дори да си купува на всеки две седмици военни облигации. Стана й доста неудобно, като си направи сметка, че получава доста повече от момчето, с което излизаше — бедното войниче вземаше едва по 30 долара месечно.